Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Тя размърда уста и опипа с език зъбите си.

— Добре, вече съм чиста.

Насилих се да се засмея.

— Всичко друго си, но не и чиста — казах аз. — Цялата ти уста е черна. Приличаш на дете, което си е играло в сандъка за въглища.

— Ти не изглеждаш много по-добре — отвърна ми тя. — Приличаш на коминочистач.

Тя се протегна и докосна голото ми рамо. Явно бях скъсал ризата си, когато тичах презглава да донеса меха с вода. Тя се усмихна изнурено, но очите й си останаха все така уплашени.

— Защо стомахът ми е пълен с въглени?

— Въглените са като химическа гъба — отвърнах аз. — Поемат наркотиците и отровите.

— Всички ли? — тя леко се оживи.

Помислих си дали да не я излъжа, после се отказах.

— По-голямата част. Ти ги погълна доста бързо. Ще поемат голяма част от смолата.

— Колко голяма?

— Около шест части от десет — отвърнах. — Може би дори малко повече. Как се чувстваш?

— Уплашена — призна тя. — Треперя. Но като изключим това, не се чувствам по-различно.

Тя се размърда неспокойно на мястото си и сложи ръката си върху парчето смола, което бях изтръгнал от нея преди малко. Захвърли го встрани и нервно избърса ръка о панталоните си.

— Колко време ще мине, докато разберем?

— Не знам доколко са го пречистили — отвърнах аз. — Ако все още е необработен, ще е необходимо повече време да стигне до организма ти. Което е добре, защото така ефектът му ще се разпростре върху по-дълъг период от време.

Опипах пулса на врата й. Беше силно ускорен, но това не означаваше нищо. Моят пулс също препускаше лудо.

— Погледни тук, горе — вдигнах ръка и наблюдавах очите й.

Зениците й реагираха бавно на светлината. Сложих ръка на главата й и под предлог, че повдигам клепача й, натиснах силно с пръста си посинялото място на челото й. Тя не трепна, нито пък показа по какъвто и да е начин, че това й причиняваше болка.

— Преди си мислех, че си въобразявам — каза Дена, като вдигна поглед към мен. — Но очите ти наистина си сменят цвета. Обикновено са яркозелени със златист пръстен от вътрешната част…

— Наследих ги от майка си — обясних аз.

— Но аз ги наблюдавах. Когато вчера счупи дръжката на помпата, те станаха матовозелени и мътни. А когато свинарят каза онова за Рух, само за миг те станаха тъмни. Помислих си, че е просто от светлината, но сега виждам, че не е така.

— Изненадан съм, че си го забелязала — казах аз. — Единственият друг човек, който някога го е споменавал, беше един мои стар учител. А той беше арканист, което означава, че, общо взето, работата му беше точно такава — да забелязва нещата.

— Е, моята работа е да забелязвам нещата в теб. — Тя леко повдигна глава. — Хората вероятно се разсейват от косата ти. Тя е толкова блестяща. Толкова… Толкова объркваща. А лицето ти е наистина изразително. Ти винаги го контролираш — дори и начина, по който се движат очите ти. Но не и цвета им. — Тя се усмихна. — Сега са светли. Като зелен скреж. Трябва да си ужасно уплашен.

— Предполагам, че това е просто старомодна похот — казах аз с възможно най-грубия си тон. — Не се случва толкова често някое красиво момиче да ми позволи да съм толкова близо до нея.

— Винаги ми казваш най-красивите лъжи — каза тя и извърна поглед от мен към ръцете си. — Ще умра ли?

— Не — казах аз с твърд глас, — разбира се, че не.

— Можеш ли… — Тя вдигна поглед към мен и се усмихна отново, а очите й бяха влажни, но не пълни със сълзи. — Можеш ли заради мен да го изречеш със силен глас?

— Няма да умреш — повторих аз и се изправих. — Хайде да идем да видим дали нашият приятел гущерът не си е отишъл вече.

Исках да я накарам да разсее мислите си и да се движи. И така, и двамата пийнахме по малко вода и тръгнахме обратно към наблюдателницата.

Дракусът лежеше на слънце и спеше.

Възползвах се от възможността да напъхам одеялото и сушеното месо в пътната си торба.

— Преди съм се чувствал гузен, когато съм крал от мъртвец — казах аз, — но този път…

— Сега поне знаем защо се е криел насред това затънтено място с лък, наблюдателница и всичко останало — рече Дена. — Една малка загадка е разрешена.

Започнах да завързвам торбата си, но после размислих и прибрах и стрелите за арбалета.

— За какво са ти?

— Сигурно струват нещо — отвърнах аз. — Имам дълг към един опасен човек. Всяко пени ще ми е от полза… — Не довърших, защото внезапно ми хрумна нещо.

Дена ме погледна и можех да видя, че и тя беше стигнала до същото заключение.

— Знаеш ли колко би струвала толкова много смола? — попита ме тя.

— Всъщност не — отвърнах аз и се замислих за трийсетте тави — дъното на всяка една от тях покрито с черна, лепкава, втвърдена смола, голяма колкото чиния. — Предполагам, че струва много. Ужасно много.

Дена пристъпи от крак на крак.

— Квоте, не знам какво да мисля за това. Виждала съм момичета, пристрастени към това нещо. Имам нужда от пари. — Тя се засмя горчиво. — В момента дори нямам втори кат дрехи. — Тя изглеждаше неспокойна. — Но не знам дали нуждата ми е чак толкова голяма.

— Мислех си за аптекарите — побързах да кажа аз. — Те ще го пречистят за лекарство. Това е силно болкоуспокояващо. Цената изобщо няма да е толкова добра, колкото ако отидем при другия вид хора, но все пак половин самун…

— Харесва ми половината самун — усмихна се широко Дена. — Особено след като загадъчният ми покровител, изглежда, е изчезнал.

Върнахме се обратно долу при каньона. Този път, когато излязох от тесния проход, видях тавите за изпаряване в различна светлина. Сега всяка от тях се равняваше на тежка монета в джоба ми. Таксата за обучение за следващия семестър, нови дрехи, освобождаване от дълга ми към Деви…

Видях, че Дена гледаше към тавите със същия интерес, макар лицето й да бе по-безизразно от моето.

— С това мога да живея охолно цяла година — каза тя. — И няма да съм длъжна никому.

Отидох до бараката за инструменти и взех по една стъргалка за всеки от двама ни. След няколко минути работа събрахме всички черни лепкави парчета в едно блокче с големината на пъпеш.

Тя потрепери за миг и след това ме погледна с усмивка. Страните й бяха зачервени.

— Внезапно се почувствах много добре. — Тя скръсти ръце над гърдите си и започна да разтрива ръцете си нагоре-надолу. — На истина много добре. Не мисля, че е само заради мисълта за всички тия пари.

— От смолата е — казах аз. — Това, че мина толкова дълго време, преди да ти подейства, е добър знак. Щях да се обезпокоя, ако се бе случило по-рано — погледнах я сериозно. — Сега ме слушай. Трябва да ми кажеш, ако почувстваш някаква тежест в гърдите или имаш затруднения с дишането. Ако нито едното от тези две неща не се случи, значи си добре.

Дена кимна, след това си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— В името на сладкия ангел Ордал, който е над нас! Чувствам се прекрасно. — Тя ме погледна разтревожено, но после на лицето йи отново се появи широката усмивка. — Дали ще се пристрастя от това?

Поклатих глава и тя въздъхна облекчено.

— Знаеш ли кое е най-странното? Страхувам се да не се пристрастя, но не ме е грижа, че се страхувам. Никога преди това не съм се чувствала по този начин. Нищо чудно, че нашият голям люспест приятел се връща за още…

— Милостиви Техлу! — рекох аз. — Дори не ми мина през ум за това. Ето защо той драскаше с нокти да се добере дотук. Усеща миризмата на смолата. Яде дърветата от два цикъла — по три-четири на ден.

— Най-големият сладкояд на света идва да си вземе дозата. — Дена се засмя, но след това на лицето й се появи ужас. — Колко дървета бяха останали?

— Две или три — отвърнах аз, като се замислих за редиците празни дупки и пречупени дънери. — Но откакто се върнахме тук, може да е изял още едно.

— Виждал ли си някога сладкояд, когато изпитва глад за смола? — каза Дена, обхваната от паника. — Те откачат.

— Знам — казах аз и се сетих за момичето, което бях видял да танцува голо в снега в Тарбеан.

— Какво мислиш, че ще направи, когато дърветата свършат?

Обмислях дълго отговора си.

— Ще тръгне да търси още. И ще бъде отчаян. И освен това знае, че на последното място, където е намерил от тези дървета, е имало малка къща, която е миришела на хора… Ще се наложи да го убием.

— Да го убием ли? — Тя се засмя и след това притисна ръце към устата си. — С какво? С моето пеене и твоето перчене? — Започна да се кикоти неудържимо, въпреки че беше запушила устата си с ръце. — В името на бога! Съжалявам, Квоте. Колко дълго мислиш, че ще съм в това състояние?

— Не зная. Ефектите от офалума са еуфория…

— Това вече го имам — смигна ми тя и се ухили.

— Последвано от вманиачаване и известен делириум, ако дозата ти е била достатъчно голяма, а след това изтощение.

— Може би поне веднъж ще поспя през нощта — каза тя. — Не може сериозно да мислиш, че ще успееш да убиеш това нещо. Какво ще използваш? Остра пръчка ли?