Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Известно време полежа тихо. След това отново изсумтя.

_Сумтене. Сумтене._ Огнена струя. Дракусът изви корема си по-навътре към въглените, сякаш не можеше да си намери място. Ако това беше началото на маниакалното му поведение, значи нещата се развиваха твърде бавно за моя вкус. Надявах се вече да е стигнал до фазата на делириум. Дали не бях подценил дозата?

Докато очите ми бавно се приспособяваха към светлината, осъзнах, че има и друг източник на светлина. В началото помислих, че облаците са се разкъсали и луната се е показала над хоризонта.

Извърнах поглед от дракуса, за да погледна зад себе си, и видях за какво става дума.

Само три-четири километра на югозапад Требон блестеше в светлината на огньове. Не ставаше дума за слабата светлина на свещи по осветените прозорци, а за високи пламъци, които го обгръщаха отвсякъде. За миг помислих, че градът гори.

След това осъзнах какво се случва — празникът на жътвата.

В средата на града имаше висока клада и по-малки пред къщите, където хората даваха ябълково вино на уморените работници. Тази нощ щяха да пият и да хвърлят в пламъците своите шамбъли. Чучелата, направени от снопове жито, кръстци ечемик, слама и плява. Чучелата, направени, за да пламнат внезапно и ярко по време на ритуала за отбелязването на края на годината — ритуал, чиято предполагаема цел бе да държи демоните на разстояние.

Чух дракусът зад мен да сумти. Погледнах го.

Както и аз самия, той беше обърнат с гръб към Требон и с лице към стръмните скали на север.

Не съм религиозен, но признавам, че в този момент започнах да се моля. Отправих искрена молитва към Техлу и всички негови ангели дракусът да умре, просто да потъне в тих сън и да премине и отвъдното, преди да се обърне и да забележи огньовете в града.

Чаках няколко дълги минути. Отначало помислих, че е заспал, но когато зрението ми привикна, видях, че главата му не спира да се клати нагоре-надолу, нагоре-надолу. Колкото повече очите ми свикваха с тъмнината, толкова по-ярки ми изглеждаха кладите на Требон. Минаваше половин час, откакто звярът изяде смолата. Защо не умираше?

Щеше ми се да хвърля долу остатъка от смолата, но не смеех. Ако дракусът се завъртеше към мен, щеше да се обърне на юг към града. Дори и да хвърлех чувала смола точно пред муцуната му, пак можеше да забележи огъня. Но пък ако…

Точно в този миг дракусът изрева дълбоко и мощно както преди. Сигурен бях, че и в Требон са го чули. Нямаше да се изненадам, ако го бяха чули дори и в Имре. Хвърлих поглед към Дена. Тя се размърда в съня си, но не се събуди.

Дракусът скочи от ложето си от въглени като някое малко, игриво кученце. На някои места въглените още мъждукаха и ми осигуряваха достатъчно светлина, за да видя как големият звяр се търкаля, подскача, хапе въздуха и се върти…

— Не — ужасих се аз. — Не, не, не.

Погледна към Требон. Видях как буйните огньове на града се отразиха в огромните му очи. Дракусът избълва още една висока дъга от син пламък. Както и преди — в поздрав или предизвикателство.

Миг след това се втурна необуздано надолу по хълма. Чувах как смазва и троши дърветата под краката си. Последва нов рев.

Запалих симпатичната си лампа, отидох при Дена и грубо я раздрусах.

— Дена. Дена! Трябва да станеш.

Тя се размърда сънено.

Повдигнах клепача й и проверих зеницата. Сви се бързо — нямаше я предишната забавена реакция на светлината. Това означаваше, че тялото й най-сетне се бе отървало от денеровата смола. Беше просто изтощена, нищо повече. За да съм сигурен, повдигнах и двата й клепача и отново доближих светлината.

Наистина беше така. Зениците й реагираха нормално. Добре беше. Сякаш в потвърждение на това Дена силно се намръщи и се изви встрани от светлината, като промърмори нещо неясно и не особено подобаващо на една дама. Не можах да различа всичко, но думите „развратник“ и „разкарай се“ се откроиха повече от веднъж.

Вдигнах я на ръце заедно с одеялата и внимателно се спуснах до земята. Отново я увих и я сложих под арката от сиви камъни. Изглежда се поразсъни, докато я мърдах насам-натам.

— Дена?

— Мотетх? — сънено промълви тя, а очите й едва-едва помръдваха под клепачите.

— Дена! Дракусът слиза към Требон! Трябва да…

Не довърших. Донякъде, защото тя, изглежда, отново бе изпаднала в безсъзнание, но и защото не бях съвсем сигурен какво точно „трябва“.

Трябваше да сторя нещо. Дракусът обикновено избягва градовете, но сега, подлуден от наркотика, нямах представа как ще реагира на кладите за жътвата. Ако се развилнееше в града, вината щеше да е моя. Трябваше да направя нещо.

Качих се бързо до върха на сивия камък, грабнах двете торби и се спуснах обратно. Вдигнах пътната торба и изсипах всичко на земята. Взех стрелите за арбалета, увих ги в скъсаната си риза и ги напъхах обратно. Хвърлих вътре и твърдата метална люспа, след това мушнах бутилката с алкохол в мушамения чувал, за да не се счупи, и натъпках и него вътре.

Устата ми беше пресъхнала, та отпих набързо няколко глътки пода от меха, запуших го отново и го оставих на Дена. Щеше да е ужасно жадна, когато се събудеше.

Метнах пътната торба на рамо и я пристегнах здраво на гърба си. После запалих симпатичната лампа, взех брадвичката и се затичах.

Имах дракон за убиване.

* * *

Тичах като обезумял през гората, а светлината на симпатичната лампа подскачаше лудо нагоре-надолу и разкриваше препятствията по пътя ми само миг преди да се сблъскам с тях. Нищо чудно, че скоро паднах и се изтърколих през глава надолу. Изправих се, лампата намерих лесно, но брадвичката зарязах, защото дълбоко в себе си знаех, че няма да ми е от никаква полза срещу дракуса.

Докато намеря пътя, паднах още две пъти, но веднъж стигнал, наведох глава и се затичах с всичка сила към далечната светлина на града. Знаех, че дракусът може да се движи по-бързо от мен, но се надявах дърветата да го забавят или да загуби ориентация. Ако стигнех пръв до града, можех да предупредя хората и да им дам време да се подготвят…

Пътят излезе от дърветата, видях, че огньовете са по-ярки и по-буйни. Горяха къщи. Чуваше се почти неспирният рев на дракуса, прекъсван от време на време от остри писъци и викове.

Когато влязох в града, забавих малко ход, за да си поема дъх.

После бързо се качих на покрива на една от малкото двуетажни сгради, за да мога да видя какво точно се случва.

Кладата на градския площад беше разпиляна навсякъде.

Няколко от близките къщи и магазини бяха продънени като изгнили бъчви, повечето от тях горяха на пресекулки. Огън проблясваше и върху дървените покриви на още няколко сгради. Ако по-рано вечерта не беше валяло, сега в пламъци щеше да е целият град, а не отделни сгради. Но и така беше само въпрос на време и това да стане.

Не можех да видя дракуса, но чух оглушителното хрущене, когато той се отъркаля върху една къща. Видях високо над покривите да се издига струя син пламък и отново чух рева му. Тръпки ме полазиха от този звук. Кой знае какво минаваше сега през объркания му от наркотика мозък?

Навсякъде имаше хора. Някои просто стояха объркано, други бяха изпаднали в паника и тичаха към църквата, като се надяваха да намерят убежище във високата каменна сграда или огромното желязно колело, висящо на нея, да им осигури обещаната защита от демоните. Вратите на църквата обаче бяха затворени и хората бяха принудени да потърсят убежище другаде. Някои просто гледаха ужасено от прозорците и плачеха, но изненадващо много от останалите бяха запазили присъствие на духа и предаваха от ръка на ръка кофи вода от градската цистерна на върха на кметството към горящата недалеч сграда.

Изведнъж разбрах какво трябваше да сторя. Сякаш внезапно бях стъпил върху някаква сцена. Страхът и колебанието ме напуснаха. Нужно бе единствено да изпълня своята роля.

Изкачих се с подскоци на близкия покрив, после минах през още няколко, докато накрая стигнах до една къща близо до градския площад, чийто покрив се бе подпалил от изхвръкнала от някоя клада главня. Откъртих дебела покривна плоча, чийто край гореше, и забързах към покрива на кметството.

Бях само на два покрива разстояние, когато се подхлъзнах. Твърде късно осъзнах, че съм скочил върху странноприемницата — нейният покрив не беше от дървени плочи, а от глинени керемиди, които бяха хлъзгави от дъжда. Носех се надолу, но стисках здраво горящата плоча, за да се свия и приготвя за падането. Успях да спра почти на самия ръб на покрива, сърцето ми биеше лудо.

Останал без дъх, изхлузих обувките си, както си бях по гръб. Изправих се, загрубелите ми стъпала усетиха познатата повърхност на покрива, засилих се, скочих, плъзнах се и скочих отново. Накрая се залюлях с ръка на една водосточна тръба и се приземих на равния каменен покрив на кметството.

Без да пускам горящата плоча, отидох до стълбата в горната част на цистерната и с пресеклив дъх благодарих едва чуто на онзи, който бе решил да остави капака на резервоара отворен.