Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Михаил не изнасяше на Брокман специални лекции за нравите и бита в Съветския съюз. Те си устройваха вечери с „Въпроси и отговори“. Брокман имаше подготвен въпросник, съставен по всяка вероятност от Монаха, Михаил отговаряше на тези въпроси.

Пиеха малко, но веднъж в седмицата посещаваха доста скъп ресторант, разположен на едно от околните възвишения. Това беше голяма сграда, построена от дебели дървета, вътре в централната зала гореше камина, в която пращяха сухи цепеници, а шунката разнасяха по масите на горящ мангал, в който червенееха големи въглени. Келнерът отгръщаше медено лъскавата кожица на шунката и поставяше в чинията тънко нарязани ароматни парчета: розово месо. До ресторанта се изкачваха и слизаха с аеродинамичните кабини на лифта, което беше също доста скъпо.

Михаил чувствуваше, че предишната му решимост за разчистване сметките с Брокман заради баща си сякаш взе да се изпарява през тези еднообразни дни.

Вече към края на март той направи едно неприятно откритие: следяха ги. Когато се върнаха в хотела след посещението на ресторанта на възвишението, Михаил забеляза високия слаб човек около тридесетте, който чакаше някого на долната станция на въжената линия. Той им хвърли мимолетен поглед, нещо в него не се хареса на Михаил. Брокман не забеляза нищо.

Пред входа на хотела Михаил отново видя кльощавия. Обърна се към витрината на галантерийния магазин точно в момента, когато Михаил се озърна, преди да влязат. Не е много опитен, ако му е поставена задача да ги следи…

Михаил не спомена на Брокман за своето откритие.

Трябваше бързо да се разбере дали наистина е „опашка“, и ако е така, то за кого.

Сутринта Михаил погледна през процепа на плътните щори към улицата и видя идващия откъм гарата вчерашен изпращач. Без да спира, той погледна към неговия прозорец, прекара очи и към съседната стая, където живееше Брокман — значи е успял да разбере в кои стаи е обектът на преследването. Но кой по-точно?

След закуската Михаил предложи на Брокман да се поразходят. Още не бяха стигнали миниатюрната сграда на гарата, когато той засече кльощавия. Ето каква била системата значи: този доморасъл шпионин е направил гарата център на своята мрежа. Този, който пристига в Гщад, не идва с кола, а с влака, и най-вероятно е да си замине по същия начин.

Сега трябва да се изясни към кого е прикрепен преследвачът.

Михаил се потупа по джобовете:

— Дявол да го вземе, забравил съм си цигарите.

— Пуши от моите — каза Брокман.

— Не мога да търпя тази трева — Брокман пушеше „Кент“. Михаил предпочиташе силните, френски „Голуаз“.

— Ще купим по пътя.

— Тук няма „Голуаз“, а в куфара си имам още два пакета. Ти върви, ще те настигна.

Михаил се върна в хотела, качи се в стаята и наистина взе от куфара кутия цигари. За по-достоверно поседя около пет минути и когато отново излезе, не видя преследвача. Видя го, когато догонваше Брокман. Кльощавият се шмугна в магазина.

Значи някой много се интересува от Брокман…

Те не успяха да стигнат далече — заваля дъжд. Тръгнаха обратно. Кльощавият шпионин ги изпревари, уверен, че добре изпълнява своята роля. Странно бе, че Брокман още не бе забелязал преследвача, Михаил нямаше намерение да му отваря очите…

Времето се развали и като че ли задълго. То не съдействуваше много на скиорите, които вече се стягаха за Гщад: облаците скриваха снежните върхове на Бернските Алпи, а в низините валяха дъждове, примесени със сняг, често от планината се спускаха мъгли и в хотела палеха светлината и през деня.

В един такъв мрачен ден настъпи моментът, който търпеливо чакаше Михаил Тулев. Вероятно не от скуката се беше развързал езикът на Брокман. Трябва да се предполага, че и у най-закоравелия, органически неспособен за разкаяния, вярващ единствено на себе си човек, макар и веднъж в живота, му се иска да излее душата си. Вярващите се изповядват пред свещеник. Брокман не вярваше в бога, както и в дявола — той предпочиташе да вярва на своите тренирани мускули, великолепен рефлекс и на безотказното, добре поддържано оръжие. Може би смътният спомен за набожната му майка го тласна към откровеност. Избледнелите детски впечатления за коленичилата и шепнеща молитви жена в мазето, където се криеха от бомбардировките над Дюселдорф, изплуваха в безметежната атмосфера на швейцарския курорт. Брокман, незабележимо подтикван от Михаил, започна да откровеничи и разкри душата си до дъно, без да премълчи нито една подробност от своята страшна, макар и относително кратка биография.

Изповедта стана в уютно затоплената стая на Брокман, където обядваха. Привечер, на връщане от разходка, Брокман се подхлъзна на един мокър камък, изкълчи крака си и леко разтегна сухожилие. Лекарят, извикан от съдържателя на хотела, му направи масаж, разтърка болното място с препарат против съсирване на кръвта, превърза го здраво, препоръча два дни да лежи в леглото, след което гарантира пълно оздравяване. Затова и обядваха в стаята.

Брокман лежеше върху одеялото облечен в бял вълнен пуловер и сиви скиорски панталони. Бяха придърпали до кревата малката масичка, върху която имаше вино и купчинка с печени бадеми. Михаил седеше във фотьойла от другата страна на масичката. Той пилеше ноктите си.

— Отдавна исках да те попитам: ти някак си не приличаш на французин — каза изведнъж Брокман без всякаква връзка с предишния разговор, в който си разправяха за разни травми, които двамата са получавали по-рано.

— Виж какво — отговори Михаил, — аз съм французин само наполовина. Баща ми е руснак.

Това именно беше тласъкът.

Брокман си сложи ръцете зад главата, полежа, гледайки тавана, а след това започна своя разказ, прекъсвайки го само за да си пийне от виното и да запуши.

Ето разказа, записан от Михаил на магнитофона, скрит в джоба му.

„Да-а, а мен и дяволът не може да разбере кой съм и какъв съм — в смисъл на националност. Коктейл! Помисли си само: дядо ми, по баща наистина, е бил чистокръвен немец, но се оженил за шведка. Значи баща ми е шведски немец или немски швед, нали? Майка ми е наполовина рускиня, наполовина молдовка. Тогава какъв съм аз? Не знам защо, но доколкото си спомням, през цялото време ми набиваше в главата майка ми: ти си руснак.

Роден съм през тридесет и шеста година в град Бердянск, на Азовско море. Там имало малка колония немци. Отглеждали лозя. Баща ми бил механик, поправял трактори, къде точно — сега не си спомням. Майка ми се грижела за лозаря и за мене.

Когато Хитлер превзел Украйна, баща ми постъпил във вермахта, а нас изпратил при някакви далечни роднини в Германия.

Приели татко тържествено, майка ми разправяше, че писали във вестниците — ето, видите ли, фюрерът навсякъде има верни приятели, готови да пожертвуват себе си заради святото дело, като например Йохан Брокман, славен син на великия немски народ. И така нататък, страшна галимация…

Баща ми постъпил в танкова част и скоро станал хауптман.

Убиха го в четиридесет и трета година на Курската дъга… Ето ти тебе и дъга! Беше прието да изпращат труповете на офицерските вдовици. Ние живеехме вече в Дюселдорф, но на майка ми не изпратиха никакви героични останки, баща ми изгорял в своя «тигър» по-добре, отколкото в крематориум… Да-а, аз по-късно видях как може да гори желязо, а като дете не вярвах…

Не си спомням добре, бил съм едва на седем години тогава, но съм запомнил как майка ми нареждаше.

Ами бомбардировките. Съюзниците здравата биеха от въздуха. После, когато пораснах, четях за войната като история. За нападенията върху мирни жители в книгите нямаше нищо, но аз помня как веднъж ни затрупаха с майка ми в мазето. Дълго след това в зъбите ми скърцаше пръстта от тухлите. Всички роднини откъм баща ми бяха убити…

Как нареждаше майка ми, просто да полудееш! Умря през четиридесет и пета от рак в белите дробове — тя много пушеше. И представяш ли си, от четиридесет и трета, откакто баща ми се загуби в Русия, до самата си смърт тя ми втълпяваше: «Баща ти го убиха болшевиките, помни това». За какво беше всичко, не знам.