Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Вера Сергеевна се радваше, когато ги виждаше заедно. Те бяха еднакви на ръст — сто седемдесет и пет сантиметра — данни от последното мерене на Светлана, което Вера Сергеевна направи в деня на седемнадесетата й годишнина. И двете имаха сиви очи, гъсти светлокафяви коси. Като наблюдаваше момичетата, Вера Сергеевна с тъжна и щастлива усмивка си представяше как момчетата, като срещнат Галя и Света на улицата, ще се спрат и ще ги проследят с изумени погледи.

Скоро Вера Сергеевна откри с удоволствие, че макар и странно, в това приятелство главната роля играеше нейната дъщеря. Винаги, когато например трябваше да решат в кое кино да отидат или какво по-напред да прочетат — решаващата дума имаше Светлана. Това не можеше да не ласкае майчиното самолюбие на Вера Сергеевна и тя даже веднъж се похвали пред Нина Лескова със способността на дъщеря си да извоюва авторитет сред необикновените си връстници. Но подобни суетни моменти, не пречеха на Вера Сергеевна трезво да преценява онези черти в характера на дъщеря си, които не могат да се нарекат положителни. При вродената широта на характера и безкрайни добрини, проявени още в детството, Светлана понякога можеше да бъде и завистлива. Например тя не скриваше завистта си към онези момичета, които носеха западни дрехи и можеха да си позволят да носят пръстени с брилянти и златни обици.

Към Льоша Дмитриев Светлана се отнасяше като към по-малък, макар че беше две години по-голям от нея. Той не забелязваше това или не искаше да го забележи, а по-точно просто не можеше, защото беше влюбен. Понякога в неделни дни Вера Сергеевна виждаше Льоша с китара в ръка в шумната компания на момчетата от техния двор, които не бяха от примерните. Льоша също не беше от кротките, но пред Светлана се държеше така, сякаш нецензурните шеги на другарите му от махалата и цеха не докосваха ушите му и не излизаха от собствената му уста. Лесно беше да се забележи, че Льоша от известно време повече от всичко се стремеше да остане насаме със Светлана, но това никак не му се удаваше. Ако отидеха на кино, то третият непременно ще бъде Галя, но всъщност какво значи „насаме“ в киното? Срещите у Светланини винаги ставаха в присъствието на Вера Сергеевна. Когато Светлана се съгласяваше да отиде да послуша музика у Льоша — той имаше магнитофон, — в къщи винаги бяха или баба му, или майка му. А да се целува на входа или под гъбката на детската площадка Светлана смяташе недопустимо след онази паметна есенна вечер, когато майка и я зашлеви със звучна плесница. Така че на Льоша му оставаше само да въздиша, да се надява и да чака лятото, когато ще могат да се разхождат край реката, на плажа. Той беше купил със собствени спестявания на старо мотоциклет ИЖ, съвсем разнебитен, който сам оправи мотоциклетът стоеше под един навес, претъпкан с гаражи на собствениците на автомобили. В плановете на Льоша, които си кроеше за лятото, първостепенна роля се определяше на мотоциклета. Смяташе да купи и фотоапарат „Зенит“, за да снима Светлана и да й прави големи портрети.

Така без особени огорчения и раздори протичаше животът на осиротялото семейство Сухови. Колкото и голяма да беше мъката им от загубата, времето я притъпи. Служебните грижи и мисли за съдбата на порасналата дъщеря помогнаха на Вера Сергеевна да се изправи на крака, да се съвземе духом. Отвикнала от звучния смях, тя вече се усмихваше от време на време. Малките всекидневни радости, които обикновено хората не забелязват, станаха достъпни за нея. С една дума, тя стана пак онази Вера, която познаваше и обичаше загиналият й съпруг, летецът изпитател Алексей Сухов. От пушенето само не можа да се отучи.

Първите огорчения дойдоха през август 1970 година. Светлана мечтаеше да постъпи във филологическия факултет, както и Галя Нестерова. След завършване на училището двете, подадоха документите си в университета и заедно започнаха да се готвят за изпитите, по-точно Галя помагаше на Светлана. Но всички старания се оказаха напразни: Светлана не можа да се яви на конкурса. Балът беше много висок, а на нея не й стигаха цели две единици. Независимо от това, че Галя завърши училище със златен медал, също се състезаваше, тъй като за медалистите имаше отделен конкурс, тя бе приета във филологическия факултет.

Светлана, разбира се, преживяваше неуспеха, но Галя плака много повече от нея. Вера Сергеевна беше разстроена и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Но след като се успокоиха и разсъдиха, те решиха, че всъщност нищо трагично не се е случило. Трябва да постъпи на работа и за една година да се подготви както трябва — разбира се, с помощта на Галя, която като студентка ще бъде по-веща в знанията си, а през 1971 година ще опита пак.

От всички места и професии Светлана предпочете универсалния магазин, по-точно, в отдела, където се продаваха телевизори, радиоапарати, грамофони и грамофонни плочи. Стана продавачка на грамофонни плочи и магнетофонни записи, тъй като добре се ориентираше в тази област благодарение на общуването си с Льоша.

С постъпването на работа се появиха и много нови познати, но единствена приятелка си остана вярната й Галя, а единствен поклонник, когото тя признаваше достоен за себе си — Льоша Дмитриев. Задължително веднъж в седмицата тримата отиваха на кино, а понякога и два пъти, и рядко на театър. Събираха се ту у Льоша, ту у Светлана и от време на време у Галя, тъй като, както смутено обясняваше Галя, майка й била нервна и трудно понасяла външни хора в къщи, да не говорим за дива музика. А между впрочем, главното удоволствие при тези сбирки на неразделната тройка беше именно естрадната музика и шумните спорове за нея. Бащата на Галя, когото Светлана и Льоша видяха веднъж бегло, работеше едновременно в научноизследователски институт и в някакъв завод — в какъв, Галя не уточняваше, на всичко отгоре преподаваше и в политехнически институт. Следователно той беше много зает човек и повече от всичко ценеше домашния покой.

Льоша се учудваше, че Галя си няма момче. Той забелязваше как я заглеждаха млади и стари по улицата и в театъра. Веднъж реши да се пошегува по този въпрос, но стана съвсем неловко, Светлана му направи забележка и каза, че напразно мъжете си мислят, че такива момичета като Галя са създадени само за да откликват на техните желания. Този въпрос между тях повече не се повдигна.

Зимата премина незабелязано, тъй като към киното и театъра се прибавяха кънките и ските. През зимата на Льоша му провървя: веднъж Светлана все пак се смили и му разреши да я целуне по устните — това се случи, когато се разделяха на входа, уморени от два часа непрекъснато пързаляне.

Такава е предисторията на онова, което стана през пролетния ден на 1971 година…

На другия ден, в събота, Светлана имаше почивен ден. Вечерта, на път за в къщи, тя се обади от един автомат на Галя Нестерова и й каза, че плановете им за утре, да отидат с Льоша в Кльоновата горичка, се отменят. Тя не се впусна в подробности, а каза само на Галя да я чака в единадесет часа пред пощата.

Светлана почувствува угризения на съвестта, трябва да излъже Льоша, но веднага си помисли, че в постъпката й няма нищо лошо: не е толкова страшно веднъж да не удържиш на обещанието си. В края на краищата дружбата между тях е най-обикновена — смешно й беше да мисли за любов.

Глава 2

Изпробване на фотоапарата

Вера Сергеевна беше вече купила репички и кромид лук, когато Светлана се събуди.

Вечерта бяха легнали по-късно, отколкото обикновено: Светлана искаше да преправи любимата си рокля — синята на черни райета, — да префасонира малко яката. Но тя самата не умееше да шие, затова, както винаги, каза: „Мамо, моля ти се…“

— Хайде ставай, трябва да си изгладиш роклята! — викна от кухнята Вера Сергеевна.

— Ти по-добре ще я изгладиш — обади се Светлана.

Друг отговор Вера Сергеевна и не очакваше, това беше в реда на нещата и тя не се сърдеше. За дъщеря си тя правеше всичко, каквото можеше.