Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Опитах да се дръпна, без да повредя повече лютнята. Ритникът му ме уцели в бъбреците и ме просна върху счупения инструмент, като го разпарчетоса още повече.

— Виждаш ли какво става, когато се подиграваш с името на Техлу?

— Стига с тоя Техлу. Разкарай се от мен и вземи това нещо. Може още да струва нещо при Дикен.

— Виж какво направи! — Пайк продължаваше да реве, надвесен над мен.

Нов ритник ме удари отстрани и почти ме преобърна. Започна да ми притъмнява. Почти бях доволен от това разсейване. Но острата болка все още беше там — недокосната. Стиснах здраво ръце в окървавени юмруци.

— Тия неща, дето са като дръжки, изглеждат здрави. Сребърни са и можем да вземем нещо за тях.

Пайк отново се засили да ме ритне. Опитах се да вдигна ръце и да се предпазя, но ръцете ми само потрепнаха и Пайк ме изрита в корема.

— Вземи това парче там…

— Пайк, Пайк!

Пайк отново ме ритна в корема и аз немощно повърнах върху паветата.

— Ей вие там, спрете! Градска стража! — изкрещя нов глас.

Настъпилата моментна тишина беше последвана от боричкане и суматоха и шум от бягащи крака. Малко след това се чу туптене на тежки ботуши, които минаха покрай мен и се изгубиха в далечината.

Спомням си болката в гърдите. След това припаднах.

* * *

Дойдох на себе си от мрака, след като бях разтърсен от нечии ръце, които претърсваха джобовете ми. Опитах се безуспешно да отворя очите си.

Чух някакъв глас, който мърмореше сам на себе си:

— И това е всичко, което получавам, задето ти спасих живота? Медна монета и няколко шайби? Колкото за една пиячка? Безполезен малък мръсник. — Онзи се закашля дълбоко и над мен се разнесе запарената миризма на алкохол. — И как можеш да крещиш така? Ако не звучеше като някое момиче, нямаше да търча чак дотук.

Опитах се да кажа нещо, но успях само да простена.

— Е, поне си жив. И това е нещо, предполагам. — Чу се сумтене, докато той се изправяше и след това тежките стъпки на ботушите му заглъхнаха в далечината.

След известно време открих, че вече мога да отворя очите си. Зрението ми беше замъглено и имах чувството, че носът ми беше по-голям от цялата останала част на главата ми. Опипах го предпазливо. Беше счупен. Като си припомних какво ме беше учил Бен, сложих ръцете си от двете му страни и с едно рязко движение го наместих обратно на мястото му. Прехапах устни, за да не изкрещя от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

Примигнах няколко пъти, за да ги махна, и бях облекчен от това, че успях да видя улицата ясно, а не болезнено размазана както преди малко. Съдържанието на малката ми торба лежеше разпиляно на земята до мен — половин кълбо канап, затъпеното малко ножче, „Риторика и логика“ и остатъкът от парчето хляб, което фермерът ми беше дал за обяд. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност.

Фермерът. Замислих се за Сет и Джейк. Мек хляб и масло.

Песни, докато пътуваме с каруцата. Предложението им за безопасно място, за нов дом…

Внезапният спомен беше последван от усещане за паника, от което ми прилоша. Огледах алеята наоколо — от рязкото движение главата започна да ме боли. Порових с ръце из боклука и намерих някои парчета дърво, които ми бяха ужасно познати. Вторачих се безмълвно в тях, докато светът около мен започна едва доловимо да притъмнява. Хвърлих бърз поглед към тънката лента небе, която се виждаше над главата ми, и видях червеникавата светлина на залеза.

Дали бях закъснял? Побързах да събера вещите си, като обърнах повече внимание на книгата на Бен, отколкото на останалите неща, и се отправих с накуцване в посоката, в която се надявах, че се намира Морският пазар.

* * *

По времето, когато стигнах до пазара, последните лъчи светлина вече угасваха в небето. Между малцината останали тук-там клиенти бавно се тътреха няколко каруци. Закуцуках трескаво от единия до другия край на пазара, като отчаяно търсех стария фермер, който ме беше докарал. Търсех следа от онези грозни, валчести тикви.

Когато накрая открих книжарницата, до която Сет беше спрял при пристигането ни, вече се бях задъхал и се олюлявах. Фермерът и каруцата му не се виждаха никъде. Тежко се отпуснах на празното място и почувствах с пълна сила болката от десетките рани, на които досега се бях насилил да не обръщам внимание.

Сега усещах всяка една от тях. Боляха ме няколко ребра, но не можех да разбера дали са счупени, или просто натъртени. Чувствах се замаян и ми се гадеше, когато движех главата си твърде бързо — вероятно имах мозъчно сътресение. Носът ми беше счупен и имах повече натъртвания и ожулвания, отколкото можех да преброя. Освен това бях и гладен.

Гладът беше единственият въпрос, по който можех да сторя каквото и да било. Извадих остатъка от хляба, който бях ял по-рано през деня, и го изядох. Не беше достатъчно, но беше по-добре от нищо.

Пийнах вода от коритото за конете, като бях достатъчно жаден, за да не обръщам внимание на това, че водата имаше противен кисел вкус.

Замислих се дали да не си тръгна, но в сегашното ми състояние щяха да са ми нужни часове вървене. Освен това нищо не ме чакаше в покрайнините на града освен километри нивя. Нямаше дървета, които да ме пазят от вятъра. Нямаше съчки, с които да си стъкмя огън. Нито пък зайци, за които да заложа капани. Нито корени, които да изкопая. Или пирен, който да използвам за постелята си.

Толкова бях гладен, че стомахът ми беше станал на възел. Тука поне отнякъде усещах миризмата на готвено пиле. Щях да тръгна след миризмата, но се чувствах замаян и ребрата ме боляха. Може би утре някой щеше да ми подхвърли нещо за ядене. В момента бях просто твърде уморен. Не исках нищо друго, освен да спя.

Паветата вече бяха изгубили и последната топлина, събрана от слънцето през деня, а вятърът се усилваше. Преместих се във входа на книжарницата, за да се скрия от вятъра. Почти бях заспал, когато собственикът на магазина отвори вратата и ме срита, заплашвайки ме, че ще извика стражата, ако не се махна. Отдалечих се с куцукане колкото можах по-бързо.

След това в една алея намерих някакви празни щайги. Изтощен, стенещ от болка, се свих на кълбо зад тях. Затворих очи и се опитах да забравя спомена за това какво беше усещането да си легнеш сит и на топло, обкръжен от хора, които те обичат.

Това беше първата нощ от близо трите години, които прекарах в Тарбеан.

> 21.

> Мазе, хляб и кофа

Беше малко след обяд. По-скоро щеше да е след обяд, ако имах какво да ям. Просех в „Кръгът на търговеца“ и този ден всичко, което бях успял да си спечеля, бяха два ритника (от стражата и от един наемник), три блъскания (от двама каруцари и един моряк), една нова псувня, касаеща малко вероятна анатомична конфигурация (също от моряка) и дъжд от слюнка от един доста непривлекателен дядка с неясна професия.

Спечелил бях и една желязна шайба. Макар че според мен причината за това се криеше по-скоро в закона на вероятностите отколкото в човешката доброта. Дори и сляпата свиня от време на време намира по някой жълъд.

Живеех в Тарбеан от близо месец и предишния ден за пръв път се бях пробвал да открадна нещо. Началото не беше добро. Хванаха ме с ръка в джоба на един касапин. Това ми струва такъв ужасен удар, че цял ден ми се маеше главата, когато се опитвах да стоя неподвижно или да се движа бързо. Тъй като първият ми опит за кражба не беше окуражаващ, бях решил да посветя днешния ден на просене. В това отношение денят се бе оказал средна работа.

Стомахът ми се беше свил от глад, а една шайба стигаше само за комат стар хляб, което нямаше да ми помогне особено. Обмислях дали да не се преместя на друга улица, когато видях как едно момче се затича към млад просяк от отсрещната страна на улицата. Те разговаряха възбудено за момент и след това се разбързаха нанякъде.

Разбира се, аз ги последвах, воден от бледата сянка на предишното си изгарящо любопитство. Освен това всяко нещо, което би накрало тези двамата да се преместят от ъгъла на оживена улица посред бял ден, заслужаваше вниманието ми. Може би техлините отново раздаваха хляб. Или пък някоя двуколка с плодове се беше преобърнала. Или пък стражата щеше да беси някого. Това заслужаваше половин час от времето ми.

Последвах момчетата по плетеницата от улички, докато видях как се затичаха надолу по едни стълби към избата на една изгоряла сграда. Спрях, тъй като искрицата на любопитство ми беше възпряна от чувството ми за здрав разум.

Малко по-късно те се появиха отново и всеки от тях носеше равен комат черен хляб. Наблюдавах ги, докато минаха покрай мен, като се смееха и блъскаха един друг. По-малкият от двамата, който беше на не повече от шест, видя, че ги гледам и ми махна с ръка.

— Има още — извика ми той с уста, пълна с хляб. — Обаче трябва да побързаш.

Здравият ми разум бързо се пренастрои и аз предпазливо заслизах надолу. В дъното на стъпалата имаше няколко изгнили дъски — всичко, което беше останало от разбитата врата. Навътре се виждаше къс коридор, по който се стигаше до слабо осветена стая. Едно малко момиче с твърд поглед ме избута, без да ме поглежда.