Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Нека обясня.
Синовете на благородниците са една от най-разрушителните сили на природата — като наводненията или смерчовете. Когато се сблъскате с някое от тези бедствия, единственото, което може да направи обикновеният човек, е да скърца със зъби и да се опита да сведе до минимум нанесената му вреда.
Бентли го знаеше. Той отбеляза местата за поправка на панталоните и ризата и ми помогна да ги сваля. Облякох отново робата, която ми беше дал, а той започна да шие така, сякаш дяволът му дишаше във врата.
Възмутено се друснах обратно на стола.
— Можеш да ме попиташ. Виждам, че умираш от любопитство.
Той вдигна за кратко поглед от иглата и конеца.
— Господине?
— Обстоятелствата около това, че се оказах без дрехи.
— А, да. — Той направи възел на конеца и започна панталоните. — Ще ви призная, че изпитвам известно любопитство. Не повече, отколкото е уместно. Не съм човек, който си пъха носа в чуждите работи.
— А — кимнах аз, преструвайки се на разочарован, — поведение, достойно за похвала.
Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от шума от движението на конеца през плата. Започнах да се въртя на стола. Накрая продължих, все едно той ме беше попитал:
— Една уличница ми открадна дрехите.
— Наистина ли, господине?
— Да, опита се да ме накара да ги разменя срещу кесията си, кучката му с кучка.
Бентли за кратко вдигна поглед, а на лицето му беше изписано искрено любопитство.
— Вашата кесия при дрехите ли ви остана, господине?
Изглеждах възмутен от думите му.
— Разбира се, че не! Ръката на един благородник никога не стои далеч от кесията му. Така казва баща ми — размахах кесията си пред очите му, за да подкрепя думите си.
Забелязах как мъжът се опитваше да потисне смеха си и това ме накара да се почувствам по-добре. В продължение на почти цял час се бях държал с него непоносимо — поне можех да му дам някаква история, която да разказва на приятелите си.
— Тя ми каза, че ако искам да запазя достойнството си, трябва да й дам кесията си, за да се прибера у дома, облечен в собствените си дрехи — поклатих презрително глава. — „Блуднице — казах й аз, — достойнството на един благородник не е в дрехите му. Ако ти дам кесията си, просто за да се спася от неудобно положение, точно това би означавало да се лиша от достойнството си.“
Престорих се на замислен за момент и след това заговорих тихо, все едно разсъждавах на глас:
— Значи от това следва, че достойнството на благородника е в кесията му — погледнах кесията в ръцете си и направих продължителна пауза. — Мисля, че оня ден чух баща ми да казва нещо подобно.
Бентли се разсмя толкова силно, че накрая се закашля, след това се изправи и разтърси ризата и панталоните.
— Заповядайте, господине, сега ще са ви точно по мярка. — На устните му играеше лека усмивка, докато ми ги подаваше.
Свалих робата и обух панталоните.
— Предполагам, че с тях ще мога да стигна до дома. Колко ти дължа за труда, Бентли? — попитах.
Той се замисли за момент.
— Един и две.
Започнах да завързвам връзките на ризата и не отговорих нищо.
— Съжалявам, господине — побърза да добави той. — За момент забравих кой сте. — Той преглътна. — Дори и един ще е напълно достатъчно.
Извадих кесията си, сложих в ръката му един талант и го погледнах право в очите.
— Ще очаквам някакво ресто.
Той сви устни, но после кимна и ми подаде два йота.
Прибрах монетите и здраво привързах кесията си под ризата, след това го погледнах многозначително и я потупах.
Видях как устните му отново се опънаха в усмивка.
— Довиждане, господине.
Взех си кърпата, излязох от магазина и вече с не толкова биещ на очи вид се отправих към странноприемницата, където бях получил закуска и баня.
* * *
— Какво мога да ви предложа, млади господине? — попита ми съдържателят, когато се доближих до тезгяха, после се усмихна и избърса ръце от престилката си.
— Куп мръсни чинии и парцал.
Той ме изгледа с присвити очи и след това се разсмя.
— Помислих си, че си избягал гол по улиците.
— Не съвсем гол — оставих кърпата на тезгяха.
— Преди човек не можеше да забележи момчето под цялата тая мръсотия. Бих се обзаложил, че косата ти е черна. Сега наистина изглеждаш различно — известно време той ме наблюдава с учуден вид. — Искаш ли си старите дрехи?
Поклатих глава.
— Изхвърли ги — всъщност по-добре ги изгори и внимавай някой случайно да не вдиша дима. — Той отново се разсмя. — Обаче освен тях имах и някои други вещи — напомних му аз.
Той кимна и потупа носа си отстрани.
— Вярно е. Изчакай за момент. — Той се обърна и изчезна през вратата зад тезгяха.
Насочих вниманието си към стаята, в която се намирах. Сега, когато не привличах към себе си враждебни погледи, тя изглеждаше по различен начин. Камината от обли камъни, в която къкреше черното котле. Леко неприятната миризма на лакирано дърво и разлята бира. Тихото боботене на разговорите…
Винаги съм обичал кръчмите. Мисля, че причината за това бе, че израснах по пътищата. Кръчмата беше безопасно място, един вид убежище. Точно в онзи момент се почувствах много уютно и си помислих, че е хубаво да притежаваш такова място и да живееш подобен живот.
— Заповядай — съдържателят сложи пред мен три пера, шишенце мастило и разписката ми от книжарницата.
— Тези неща ме учудиха почти толкова, колкото това, че избяга навън без дрехите си.
— Отивам в Университета — обясних му аз.
— Не си ли малко младичък? — повдигна вежди той.
Думите му ме накараха да се почувствам леко нервен, но в отговор свих рамене.
— Там вземат всякакви.
Той учтиво кимна, сякаш това обясняваше защо се бях появил босоног и смърдящ на улична мръсотия. След като изчака за миг да види дали ще продължа, кръчмарят си наля напитка.
— Не се обиждай, но вече не изглеждаш като някой, който би искал да измие чиниите.
Отворих уста да възразя — едно желязно пени за час работа си беше изгодна сделка, която се колебаех да откажа. Две пенита се равняваха на самун хляб, а дори не можех да изброя всичките пъти, в които бях оставал гладен през последната година.
След това погледнах към ръцете си, които лежаха на тезгяха. Бяха розови и чистички, беше ми трудно да повярвам, че са моите.
Осъзнах, че не искам да мия чинии. Имах по-важни неща за вършене. Изправих се и извадих едно пени от кесията си.
— Кое е най-доброто място, където мога да намеря керван, който отива на север? — попитах.
— Кръчмата на търговците на говеда, нагоре по Склона. Половин километър след мелницата на „Зелената улица“.
Почувствах да ми минават нервни тръпки при споменаването на Склона. Опитах се да не им обръщам внимание доколкото можех и кимнах.
— Имаш чудесна странноприемница. Бих бил щастлив и аз да имам толкова хубава, като порасна — подадох му пенито.
На лицето му разцъфна голяма усмивка и той ми върна монетата.
— След такава похвала можеш да се връщаш тук когато пожелаеш.
> 32.
> Медни монети, обущари и тълпи
Излязох на улицата около час преди обяд. Слънцето грееше и паветата под краката ми бяха топли. Неравномерният шум на пазара около мен се усилваше и аз опитах да се насладя на приятното усещане от това стомахът ми да е пълен, а тялото чисто.
Но в дъното на стомаха си усещах неясно безпокойство, подобно на усещането, че някой те наблюдава зад гърба ти. То ме преследваше, докато накрая инстинктите ми не взеха връх и аз бързо се шмугнах в една странична уличка.
Докато стоях, притиснат към стената, усещането постепенно намаля.
Няколко минути по-късно започнах да се чувствам глупаво. Доверявах се на инстинктите си, но от време на време и те даваха фалшива тревога. Просто за да съм сигурен, изчаках още няколко минути и след това се върнах обратно на улицата.
Неясното усещане на безпокойство се върна почти незабавно.
Потиснах го, опитвайки се да открия какво го предизвиква.
Но след пет минути се изнервих и свих в една странична улица, като наблюдавах тълпата, за да видя кой ме следи.
Нямаше никого. След още половин час напрежение и още две смени на улиците накрая разбрах каква е причината.
Чувствах се странно от това, че вървя с тълпата.
През последните няколко години тълпите се бяха превърнали за мен в част от градския пейзаж. Можех да ги използвам, за да се скрия от стражата или от някой собственик на магазин. Можех да мина _през_ тълпата, за да стигна там, където бях тръгнал. Можех дори да вървя в същата посока, в която вървеше тя, но никога не бях част от нея.
Толкова бях свикнал да не ми обръщат внимание, че почти щях да побягна, когато се сблъсках с първия търговец, който се опитваше да ми продаде нещо.
След като разбрах какво точно ме безпокои, по-голямата част от нервността ми ме напусна. Страхът обикновено е предизвикван от незнанието. Сега, като знаех какъв е проблемът, той се превърна просто в проблем, а не в нещо, от което да се страхувам.