Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Михаил спря пред разклонението, излезе от колата, извади цигара и запали, гледайки изпод вежди Уткин. Между тях имаше около десет метра. Уткин също го гледаше и като че ли накрая споменът го осени.

Бяха сами на пътя. По това шосе изобщо нямаше оживено движение, а днес е неделя и няма нито една кола.

— Трудно ли е тук? — попита Михаил полугласно.

— Сам ще разбереш — широко усмихвайки се, отговори Уткин.

Това беше фрагмент от разговора им някога в Одеса. Само че онзи път въпроса зададе Уткин, а Михаил му беше отговорил: „Сам ще разбереш. Защо да те плаша отрано, или обратно, да те успокоявам? Скочил си във водата — плавай, иначе ще потънеш…“

Приближиха се, подадоха си ръце.

— Отдавна ли?

— От вчера.

— Радвам се да те видя, Уткин. — Усмивката на Михаил не беше изкуствена.

Той наистина в този момент изпитваше истинска радост. Но все пак вътре тайно му работеше мисълта. Категорично беше забранено на сътрудниците на Центъра да откровеничат между себе си, но всичко може да се случи… Колкото и да е, тук имаше сближаващи обстоятелства.

— Аз също много се радвам — каза Уткин.

— Към града ли?

— Би било добре.

— Днес всичко е затворено — неделя е. Вероятно искаш по магазините да ходиш?

— А, ей така, изобщо… Няма да е лошо да пийнем по едно.

— С удоволствие. Качвай се.

В колата Уткин попита:

— Твоя ли е?

— Не, на Монаха. Взимам я, когато ми трябва. Той има друга, нова.

— Значи с началството си на ти?

Беше неразумно да разубеждава Уткин.

Михаил каза с достатъчна небрежност:

— Не се целуваме, разбира се, но сме добре.

Михаил обърна и бързо набра скорост.

— Къде според теб? — попита Уткин.

— Където искаш. Може и в „Континентал“. Бил ли си там?

— Вече не помня… Знаеш, че засега не ми разрешават много да се разкарвам.

— Тогава някъде на по-тихо. Днес има много от нашите в града.

Михаил посочи таблото отпред и сложи пръст на устните. Уткин разбра, махна пръст във въздуха: значи могат да записват? Михаил кимна и до града около десет минути не казаха нито дума.

Като зави по околовръстния път, Михаил обиколи града и спря на една тиха крайградска улица, на чиито две страни бяха накацали триетажни тухлени къщи, близо до малкия пансион „Луиза“, в чийто ресторант той понякога обядваше, когато му омръзваха ястията в служебния им стол. Както и очакваше, в малката зала от шест масички нямаше жива душа. Стопанинът, възрастен вдовец, познат на Михаил, каза, че сам ще ги обслужи. Но те не искаха засега да ядат.

Седнаха около една малка масичка до прозореца с пуснато перде и Михаил каза:

— Какво ще пием? Нещо по-силно?

— Не, хайде винце — каза Уткин. — Мозелско. Не е много кисело.

Стопанинът отиде за вино.

— Омръзна ли ти водката? — усмихвайки се, попита Михаил.

— Там не съм злоупотребявал.

— Примерен труженик?

— Защо пък не? Имаше ме на почетната дъска.

— Дълго ли кукува?

— Без малко осем години… Най-добрият техник в районната телефонна станция…

— Изобщо чистичка работа — каза Михаил.

— Да, вярно е.

— А оттук не те ли дърпаха? — това беше първият въпрос по същество и Михаил с надежда чакаше, че Уткин няма да се отклони от прекия отговор.

— Само веднъж. Накрая — без всякакво колебание се откликна Уткин.

Михаил разбра, че Уткин няма да се придържа към нарежданията на Разузнавателния център. Осем години постоянна бдителност му костваше много. Необходимо е на човек да се отпусне понякога. Но Михаил не взе да изпреварва събитията, за да не изплаши Уткин.

Стопанинът донесе вино, плодове и печени бадеми в чинийка.

Пиха. Михаил сдъвка едно бадемче и се заслуша в скърцането на зъбите.

Полковник Марков в едно от писмата си беше разказал на Михаил за посещението на Уткин до Мария и сега го избиваше да попита как изглежда тя, какво впечатление му е направила. Но, разбира се, не биваше да прави това. Оставаше да се надява Уткин сам да заговори — не под влияние на алкохола (човек, свикнал с водката, от това леко винце няма да се напие), а просто поддавайки се на благодушното настроение.

— Който не е бил там, той не може да ни разбере — тихо каза Михаил.

— Точно така.

Отново замълчаха. И отново пръв заговори Михаил:

— Да-а… Осем години — това не са осем дни!

— Но аз си мислех, че ще бъде по-лошо — каза Уткин. — А то не било никак страшно. Тягостно е, разбира се.

— Ти може би си забравил — добродушно възрази Михаил. — Тогава в Одеса, като те видях, си помислих: този младеж като биче на въженце в кланицата го водят.

— Това е вярно, колената ми трепереха. Но не задълго. След това си живеех, без да мисля. Ако не бяха тези дяволски „Спидоли“, изобщо щях да забравя кой съм в същност.

— Защо „Спидоли“? Аз ти оставих само една.

Уткин не искаше да мисли за никакви секретности и забрани. Каза си всичко, както си е. А и какви особени секретни работи на своето осемгодишно бездействие може да издаде на този човек, който през цялото време е бил в щаба на Центъра и който е толкова близък с началството, че му ползува колата като своя собствена?

— Аз имах две. Заповядаха ми да се снабдя с втора внимателно, купих я от един психопат. А след това криех твоята, а втората тиках на показ.

— Защо?

— Дявол ги знае? Режисьорите си седяха тук, не съм ги питал.

Пиха още от виното. Михаил каза:

— Ти не се страхувай от мен. Не съм от разговорливите.

— А, какви тайни имаме? — учуди се Уткин. — Седях си там като пън. Разшавах се само в Батуми, и то по разписание. Никаква самостоятелност.

— Разменихте се както тогава?

— Не съвсем. Някой слязъл и аз вместо него се качих на кораба, но кой беше — очите не съм му видял. Изобщо се разигра някаква игра. Но аз бях пешката.

— Всички ние сме пешки — въздъхна Михаил. — Да пийнем малко коняк, а? — На него наистина му се пиеше нещо по-силно.

— Давай!

Поседяха още час и половина, но бяха трезви. Уткин разказа подробно за батумското заминаване и накрая добави, че е донесъл със себе си купената „Спидола“ и стояла на масата му в къщи, но днес я изхвърлил — толкова му омръзнала.

За пътуването си до Мария не каза нито дума значи това е било много секретно. Ръката на Себастиян…

Когато решиха да стават, Михаил извика управителя. Уткин подаде на Михаил пари, но Михаил му стисна ръката заедно с парите и я махна от масата, той плати сметката.

Като прецениха, че е по-добре Уткин да не се появява в компанията на Михаил, те се разделиха на шосето — Михаил го свали близо до завоя към тяхната резиденция.

Михаил не искаше повече да се среща с Уткин — не разчиташе повече да научи от него нещо съществено. Но на 24 май, в сряда вечерта, Монаха извика Михаил, там беше и Уткин.

— Мисля, че ще ви бъде приятно да се видите — каза Монаха, когато се поздравиха.

След това Уткин разказа на Монаха това, което Михаил беше вече чул в неделя. Можеше да се направи заключението, че след връщането си Уткин докладва не на Монаха, а на Себастиян. А това от своя страна потвърждаваше неутешителния за Михаил факт: Себастиян отново е взел юздите в свои ръце.

Трудно беше да се разбере защо Монаха е решил да изслуша отчета на Уткин в присъствието на Михаил. Може би е искал да покаже, че партията на Уткин е разиграна от начало до край пред очите на Михаил? А може би му е било скучно цяла вечер да седи сам с Уткин?…

Връщането на Уткин и всичко, което Михаил чу от него, подсказваше един-единствен извод: сега там, в Съветския съюз, се провежда сериозна акция. Иначе трябва да се признае за абсолютно безсмислено осемгодишното живуркане. Мислейки за това, Михаил започна да нервничи, тъй като беше уверен, че всичко това ще се отрази и върху него.

Всеки ден взимаше от гаража мерцедеса на Монаха и пътуваше до града, но все още нямаше знак за пристигнала кореспонденция от Москва.