Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Хеме не чака втора покана.

— Днес студентът първи семестър Квоте, който не е член на Арканум, извърши върху мен злонамерени симпатични обвързвания.

— Магистър Хеме е записал две оплаквания срещу Квоте — със строг глас обяви ректорът, като не отместваше погледа си от мен. — Първото оплакване е използване на симпатия без разрешение. Какво е подходящото наказание за това, магистре на Архива?

— За неразрешено използване на симпатия, което е довело до нараняване, виновният студент трябва да бъде завързан и бит с камшик по гърба неколкократно, като ударите не трябва да са по-малко от два и не повече от десет — отвърна Лорен, сякаш четеше рецепта.

— Колко удара препоръчваш? — Ректорът погледна към Хеме.

Хеме се замисли за момент, преди да отвърне:

— Пет.

Почувствах как кръвта напусна лицето ми и се насилих да си поема бавно и дълбоко въздух през носа, за да се успокоя.

— Някой от магистрите възразява ли? — Ректорът огледа седящите около масата, но всички мълчаха и очите им бяха неумолими. — Второто оплакване — зла умисъл. Магистре на Архива?

— Четири до петнайсет единични удара и изключване от Университета.

— Препоръчан брой удари? — попита ректорът.

Хеме ме погледна право в очите.

— Осем.

Тринайсет удара с камшик и изключване — обля ме студена пот и усетих гадене в стомаха. И преди бях изпитвал страх. В Тарбеан страхът бе винаги само на крачка разстояние от мен. Той ме запазваше жив.

Но никога преди не бях изпитвал такова усещане за отчаяна безпомощност. Не просто страх от това, че тялото ми ще бъде наранено, но че целият ми живот ще бъде съсипан. Главата ми се замая.

— Разбираш ли оплакванията, направени срещу теб? — строго ме попита ректорът.

Поех си дълбоко дъх.

— Не напълно, господине. — Мразех начина, по който прозвуча гласът ми — треперещ и слаб.

Ректорът вдигна ръка и Джеймисън вдигна перото си от листа.

— Законите на Университета не позволяват студент, който не е член на Арканум, да използва симпатия без позволението на някой магистър. — Изражението на лицето му стана още по-мрачно. — И винаги, абсолютно винаги е било изрично забранено нанасянето на вреда чрез симпатията — особено пък на магистър. Преди няколкостотин години арканистите са били преследвани и изгаряни на клада за такива неща. Тук не можем да търпим подобно поведение.

Почувствах режещата нотка в гласа на ректора и едва тогава разбрах, че той е наистина разгневен. Той си пое дълбоко дъх.

— Сега разбираш ли?

Кимнах, разтреперан.

Той махна отново на Джеймисън, който продължи да пише.

— Квоте, разбираш ли оплакванията, направени срещу теб?

— Да, господине — отвърнах аз, колкото можех по-твърдо.

Всичко около мен изглеждаше твърде ярко и краката ми леко трепереха. Опитах се да ги накарам да спрат, но те само се разтрепериха още повече.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — отсече ректорът.

Единственото, което исках, беше да си тръгна. Почувствах върху себе си втренчените погледи на магистрите. Ръцете ми бяха влажни и студени. Вероятно щях да поклатя глава и да се измъкна от стаята, ако ректорът не беше заговорил отново:

— Е? — сопна се ректорът. — Няма ли да се защитиш?

Думите му докоснаха някаква струна в мен. Същите думи използваше Бен стотиците пъти, когато отново и отново ме учеше как да водя спор. Припомних си как ме смъмряше: _„Какво, няма ли да се защитиш? Всеки мой студент трябва да умее да защитава идеите си срещу нечия атака. Независимо по какъв начин живееш живота си — умът ти ще те защитава по-често от меча ти. Затова го поддържай винаги остър!“_

Поех си отново дълбоко дъх, затворих очи и се концентрирах.

След един дълъг миг почувствах как ме заобиколи хладното спокойствие на Сърцето от камък. Треперенето спря.

Отворих очи и чух собствения ми глас да казва:

— Имах позволение да използвам симпатия, господине.

Ректорът ми хвърли тежък и продължителен поглед.

— Какво? — попита след малко.

Държах около себе си Сърцето от камък като успокояващо наметало.

— Имах позволение от магистър Хеме — и косвено, и пряко.

Магистрите се размърдаха озадачено върху столовете си.

Ректорът никак не изглеждаше доволен.

— Обясни ни.

— След края на първата лекция отидох при магистър Хеме и му обясних, че вече съм запознат с идеите, които той предложи пред аудиторията. Той ми отговори, че ще разговаряме за това на другия ден. Когато дойде за заниманията на другия ден, обяви, че аз ще проведа лекцията, за да демонстрирам принципите на симпатията. След като разгледах наличните материали, направих пред състудентите си демонстрацията, която ми бе показал моят учител.

Това, разбира се, не беше вярно. Както вече споменах, първият ми урок включваше няколко железни драба. Беше лъжа, но правдоподобна.

Съдейки по израженията на магистрите, за тях това беше нещо ново.

Някъде дълбоко в Сърцето от камък аз се отпуснах, доволен, че сега раздразнението на магистъра се дължи на версията на истината, която Хеме беше посъкратил в гнева си.

— Направил си демонстрация пред курса? — попита ректорът, преди да успея да продължа, след това хвърли поглед на Хеме и после отново ме погледна.

— Съвсем проста демонстрация — отвърнах аз с най-невинния си вид. — Това необичайно ли е?

— Малко е странно — отвърна той и погледна Хеме.

Отново можех да усетя гнева му, но този път той не изглеждаше насочен срещу мен.

— Мислех си, че сигурно това е начинът, по който доказваш, че познаваш материала и преминаваш в курс за по-напреднали — все така невинно вметнах аз.

Още една лъжа — но отново доста правдоподобна.

Този път заговори Елкса Дал:

— Какво включваше демонстрацията?

— Восъчна кукла, косъм от главата на Хеме и свещ. Бих избрал различен пример, но материалите, с които разполагах, бяха ограничени. Помислих, че това може да е друга част от изпита — да се справиш с нещата, които ти дават. — Пак свих рамене. — Не можах да се сетя за никакъв друг начин, по който да демонстрирам и трите закона с материалите, които ми бяха подръка.

Ректорът погледна към Хеме.

— Истина ли е това, което казва момчето?

Хеме отвори уста, готов да отрече, но после очевидно си спомни, че това се бе случило пред очите на пълната със студенти зала. Не каза нищо.

— По дяволите, Хеме — избухна Елкса Дал. — Позволил си на момчето да направи кукла и след това го изправяш пред нас, като го обвиняваш в зла умисъл? — След това той добави, като се запъваше от яд: — Заслужаваш по-лошо от онова, което ти се е случило.

— Е'лир Квоте не може да го е наранил само с използването на една свещ — промърмори Килвин, като разглеждаше озадачено пръстите си, сякаш размишляваше върху нещо. — Не и само с косъм и восък. Може би ако имаше кръв и глина…

— Тишина! — гласът на ректора беше твърде тих, за да бъде наречен вик, но в него се усещаше достатъчно авторитет.

Той стрелна с поглед Елкса Дал и Килвин.

— Квоте, отговори на въпроса на магистър Килвин.

— Направих второ обвързване между свещта и мангала, за да илюстрирам Закона за съхранението.

Килвин не вдигна поглед от ръцете си.

— Восък и косъм? — измърмори той, сякаш обяснението ми не го бе задоволило напълно.

Погледнах го объркано.

— И аз самият не го разбирам, господине. Трябваше да получа прехвърляне от най-много десет процента. Не би трябвало да опари магистър Хеме, камо ли пък да го изгори. — Обърнах се към Хеме. — Наистина не исках да ви навредя, господине — казах с възможно най-смутения си глас. — Само трябваше леко да подскочите. Огънят беше горял не повече от пет минути и не можех да предположа, че при десет процента току-що запален огън би могъл да ви нарани.

Дори леко извих ръцете в отчаян жест — точно като смутен и объркан студент. Беше добро изпълнение.

Баща ми би се гордял с мен.

— Е, да, но го направи — кисело отвърна Хеме. — И къде между другото е проклетата кукла? Настоявам да я върнеш незабавно!

— Опасявам се, че не мога, господине. Унищожих я. Беше твърде опасно да я оставя да се търкаля някъде.

Хеме ме прониза с поглед.

— Не е чак толкова опасно — промърмори той.

Ректорът отново взе нещата в свои ръце.

— Това променя значително нещата, Хеме. Още ли държиш да подадеш оплакване срещу Квоте?

Хеме ми хвърли яден поглед, но не отвърна нищо.

— Предлагам да зачертаем и двете оплаквания — за моя изненада каза физикът Аруил със старческия си глас. — Ако Хеме го е изкарал пред курса, значи му е дал разрешение. И не може да има зла умисъл, щом като му е дал своя косъм и е наблюдавал как момчето го слага върху главата на куклата.

— Очаквах от него да има по-голям контрол върху онова, което прави — каза Хеме и ми хвърли отровен поглед.

— Това не е зла умисъл — упорито повтори Аруил и погледна ядосано Хеме иззад очилата си, а старческите бръчки по лицето му се смръщиха гневно.