Завръщането на резидента - Востоков Владимир

И ето, че и аз малко се влюбих в него. Излиза, че е било заради парцалките и пръстена! Честно си казвам, така си беше, но можете да ми вярвате, че сама се презирах. Понякога се питах: колко ли струвам? А когато можеш да оцениш човека в рубли — не е важно дали в хиляди, или милиони, — това вече не е човек, а някакъв предмет за продан.

На никого не казах за безпокойството си. Сигурна съм, че и Галка мислеше така, но също мълчеше. Понякога ще избухне, ще измърмори нещо неясно, но взимаше наравно с мен от вещите. Няма какво, и двете сме една стока.

Но Виктор Андреевич винаги ме учудваше. Като че ли имаше апарат за четене на мисли. Например през цялото време ни уверяваше, че не е лошо да се приемат подаръци от любещ човек и в повечето случаи мъжката любов се измервала с подаръците. Никаква любов нямало, ако ти трепери ръката да си развържеш кесията и само да приказваш. Разбира се, че е грубо, но на мен ми се струваше, че има капка истина. И това ме успокояваше. Ей така, ще покапризничиш, покапризничиш, а след това ще поседиш на чашка с Виктор Андреевич и ще се успокоиш.

Само веднъж у мен се породи подозрение. В края на април получих по пощата писмо от Пиетро в универмага, тъй като не му бях дала домашния адрес. Писмото беше пуснато в Москва. Това беше след третия колет. Чета и нищо не разбирам. Все едно, че нищо няма между нас и не е имало. Просто вежливо послание до едно момиче. Даже ме пита дали не съм го забравила. За Виктор Андреевич нито дума. А той се явява нещо като специален куриер между нас. За него нито дума, даже няма и поздрави. А почеркът е същият… Макар че какъв почерк е това? Вероятно така пишат всички първокласници. А накрая със ситни букви написано, че ще пристигне в Съветския съюз и не по-късно от двадесет и трети май ще бъде в нашия град.

От глупост показах това писмо на Виктор Андреевич. И знаете ли, че за първи път, го видях разстроен. Помислих си: ето как можем да обидим човека.

Тогава бяхме в «Пирожки», там, нали знаете, масите са направо на тротоара, на чист въздух. Виктор Андреевич взе за мен една бутилка «Байкал», а на себе си минерална вода, там не продават никакъв алкохол, а на мен просто ми се пиеше нещо. Без да искам, си скъсах чорапа — закачих го за масата. За да не се пусне бримката надолу, трябваше да я обгоря. А Виктор Андреевич не пуши. Аз също отдавна ги бях оставила. Помолих Виктор Андреевич да вземе от някого огънче. Той отиде в лавката от другата страна на улицата и донесе кутия цигари и кибрит. Аз запуших, леко обгорих чорапа и веднага закачих другия чорап, просто ми прилоша.

Вероятно точно в този момент е минал Витек, едно момче от нашата махала, адютант на Льоша. Разбира се, видял ме е. А той не е само зяпльо, но понякога и докладва. Разказал на майка ми. А тя като заплака, очите й плувнаха в сълзи и занарежда: «Пак пушиш, пак пиеш, тези познати няма да те доведат до хубаво» — и така нататък…

Изобщо след онази среща дълго време не се видяхме с Виктор Андреевич. Наистина обаждаше ни се по телефона и на мен, и на Галя, но според мен и той самият не искаше много да се срещнем. Нещо като отпуск си взе и на нас ни даде почивка.

През това време се опитах да поговоря с Льоша… Разбира се, не да си възстановя предишните отношения — смешно е да се мисли за това. Той ми беше много обиден, знаех го. Но в главата ми беше само Пиетро… И си мислех: защо трябва да сме врагове? Той е добро момче. И дружбата ни беше хубава… Въобще аз първа отидох при него, той стоеше с момчетата до нашия вход, а аз се връщах от работа. Повиках го настрани, за да не говорим пред другите, а той: «Какво, Светлана Алексеевна, омръзнаха ли ти старците?» А момчетата доволни се хилят.

Да-а, такива ми ти работи… Е, а после — това беше след майските празници — Виктор Андреевич отново поиска да ни види, возеше ни с колата, говореше за племенника, за който ни беше споменал преди. Каза, че тези дни щял да дойде да види чичо си. Много го хвалеше пред Галя, направо я сватосваше.

На двадесети май Виктор Андреевич ми се обади по телефона в къщи и ме помоли да се видим на другия ден, но без Галя. Каза, че имал делови разговор с мен. Помислих си, че отново ще заминава за Италия.

Срещнахме се в осем и половина, още беше светло. Той ме чакаше в колата си на улица «Тургенев» до градинката. Потеглихме по Московското шосе, той каза, ако искам, да поседнем в ресторант «Горски», това е на около двадесет километра от града, вие сигурно го знаете. Но не попаднахме в ресторанта… Не стигнахме до «Горския». Виктор Андреевич отби колата по някакво друго шосе, след това на един междуселски път и предложи да се разходим. До този момент не заговори за никакви делови неща.

И изведнъж… Всичко очаквах, но не и това. Той започна:

— Трябва да ви съобщя, Светланочка, че ние сме попаднали в една много неприятна история.

Питам:

— Кои «ние»?

— Вие и аз — отговаря, — и отчасти Галя, а също и нейната майка. Но основно вие и аз.

— Обяснете ми — моля го аз, а вътре всичко ми закипя, просто ми прилоша.

И той обяснява:

— Как смятате — казва, — кой е този Пиетро Матинели? Той работи тук в качеството си на инженер. Това е вярно, той наистина е инженер. Но не е само такъв. Основната му работа е секретна, разбирате ли? Учудвате ли се? Аз също бях учуден, но малко по-рано. И бях също така изплашен, както сега сте вие, скъпа моя.

— Какво искате от мен? — питам. — За какво съм ви нужна?

— Не на мен сте нужна — каза той. — Аз само изпълнявам волята на други.

— Но какво общо имам аз?

В този момент той изобщо не приличаше на себе си. Буквално с мен разговаряше непознат човек, като че ли за първи път го виждах. Очите зли, усмивка ехидна и гласът му друг.

Казва:

— Не, мило момиче, сега аз ще задавам въпроси. Колко колета получихте? Ако се превърнат в пари, каква сума ще бъде? Не сте ли пресметнали? А онзи пръстен с изумруда — само седемстотин рубли ли струва? И защо не го дадохте на оказион. За себе си ли го спряхте, или го преотстъпихте на някого? Навярно на почтената Олга Михайловна.

Мълчах, защото той предварително знаеше отговора на всеки въпрос, това е ясно. И какво можех да добавя? Просто езикът ми се схвана.

А той продължава:

— Вие сте умно момиче и затова се обръщам към вашия разум, моля да ме разберете правилно. Няма да се случи нищо лошо, ако изпълнявате строго моите наставления и пазите в тайна нашите нови отношения.

— Какви ще бъдат новите ни отношения? — питам.

Той почувствува някакво облекчение, даже се засмя. И ми обяснява:

— Всичко ще остане както преди, не се безпокойте. Но след като се договорим, вие ще бъдете не просто момичето Светлана, което много се харесва на Пиетро Матинели, а негова ценна сътрудничка. А той ще ви ръководи чрез мен. Повтарям, това не е толкова трагично, както изглежда на пръв поглед.

— Но какво трябва да правя? — питам.

— Нищо особено. Това даже не може да се нарече работа. Вие имате голямо влияние над хората, които ви познават. Именно това ще използуваме.

До този момент просто бях оглушала. Питах го нещо, но в главата не ми оставаше нищо. Чувствувам, че се готви нещо отвратително, а не мога да разбера какво е. Озлобих се. Стана ми страшно. Даже си помислих: дали всичко това не е една шега? Ето сега ще се покашля в юмрука си — той винаги така правеше, когато се готвеше да остроумничи — и ще каже, че ме разиграва. А той казва:

— Вие, Светланочка, скоро, ще се уверите, че предишните подаръци са нищо пред това, което можете да имате, ако ме слушате.

Поиска ми се веднага да се върна в града, в къщи, при мама. Толкова ми беше противно, просто нямах никакви сили.

— Да тръгваме оттук — моля го. Между впрочем отдавна се беше стъмнило и това място ми се стори зловещо.

Той казва:

— Още една минута, не сме завършили разговора. Вие трябва да кажете или да, или не. Но във всеки случай аз трябва да съм сигурен, че вие няма на никого да кажете за този разговор.