Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Благодаря ви, че се погрижихте за нея, магистър Лорен. За мен тя е много ценна.

— Грижата за една книга повече не представлява голямо затруднение — каза Лорен и се върна на стола си.

Изчаках да видя дали ще продължи.

Не го направи.

— Исках… — Гласът ми заседна в гърлото и аз преглътнах, за да продължа. — Исках да кажа също, че съжалявам за… — не довърших при мисълта, че всъщност трябваше да спомена за открития пламък в Архива — … за онова, което сторих преди — неуверено довърших аз.

— Приемам извиненията ти, Квоте. — Лорен върна погледа си върху книгата, която четеше, преди да вляза. — Приятна сутрин.

Отново се опитах да преглътна сухотата в устата си.

— Освен това се чудех кога мога да се надявам да спечеля възможността отново да ме приемат в Архива.

Лорен вдигна поглед към мен.

— Беше хванат с открит огън между книгите ми — каза той и в гласа му се прокрадна емоция като отблясък от червенината на залез върху каменно сивите облаци.

Всичките внимателно премислени доводи излетяха от главата ми.

— Магистър Лорен — умолително казах аз. — Този ден ме биха с камшик и не бях съвсем на себе си. Амброуз…

Лорен вдигна дългопръстата си ръка от бюрото с длан, обърната срещу мен. Премереният му жест ме отряза по-бързо, отколкото ако ме бе зашлевил през лицето. Лицето му беше безизразно като празен лист.

— На кого да вярвам? На ре'лар от три години или на един е'лир от два месеца? На писар, който ми е подчинен, или на непознат студент, който беше намерен за виновен за необмислено използване на симпатия?

Успях донякъде да възвърна хладнокръвието си.

— Разбирам вашето решение, магистър Лорен. Но има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да заслужа правото да бъда допуснат отново в Архива? — попитах го аз, неспособен да скрия напълно отчаянието в гласа си. — Да си призная, бих предпочел отново да ме бият с камшик, отколкото да ми бъде забранен достъпът още цял семестър. Бих ви дал всичките пари, които имам в джоба си, макар да не са много. Ще работя дълги часове като писар без всякакво заплащане, за да получа привилегията да се докажа пред вас. Знам, че по време на изпитите не ви достигат хора…

Лорен ме погледна почти с любопитство. Имах чувството, че молбата ми го е трогнала.

— Ще направиш всичко това?

— Ще го направя — отвърнах искрено аз и в гърдите ми се надигна безумна надежда. — Всичко това и каквото друго наказание пожелаете.

— Искам само едно нещо, за да отменя забраната си — каза Лорен.

Едва се сдържах да не се захиля маниакално.

— Каквото и да е то.

— Покажи ми търпението и благоразумието, които до този момент не ти достигат — отвърна Лорен с равен тон и след това сведе поглед към книгата, която лежеше отворена върху бюрото му. — Приятна сутрин.

* * *

На следващия ден едно от момчетата за поръчки на Джеймисън ме събуди от здравия ми сън в широкото легло в „Кон и четворка“. Уведоми ме, че трябва да се явя „на роговете“ четвърт час преди обяд. Бил съм обвинен в „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Амброуз накрая беше научил за песента ми.

Прекарах следващите няколко часа с неприятно усещане в стомаха си. Точно това се бях надявал да избегна — да дам възможност на Амброуз и Хеме да си разчистят сметките с мен.

Дори по-лошо — това щеше да развали още повече мнението на Лорен за мен, какъвто и да беше крайният резултат.

Пристигнах рано в Залата на магистрите и с облекчение установих, че атмосферата е много по-спокойна, отколкото когато ме бяха извикали тук за злонамерената ми постъпка спрямо Хеме. Аруил и Елкса Дал ми се усмихнаха. Килвин ми кимна. Бях облекчен от това, че имам и приятели сред магистрите, които балансираха враговете, които си бях създал.

— Добре — енергично каза ректорът, — имаме десет минути, преди да започнем приемните изпити. Нямам намерение да закъсняваме с графика, така че да пристъпваме бързо към въпроса. — Той огледа останалите магистри и получи в отговор само одобрителни кимвания. — Ре'лар Амброуз, представете своите аргументи. Имате не повече от минута.

— Това пред вас е копието на песента — разпалено каза Амброуз. — Това е клевета. Позори доброто ми име. Това е срамно поведение за един член на Арканум. — Той преглътна и стисна челюсти. — Това е всичко.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита — обърна се към мен ректорът.

— Беше проява на лош вкус, ректоре, но аз не очаквах, че ще се разпространи. Всъщност съм я пял само веднъж.

— Съгласен съм. — Ректорът погледна надолу към листа пред себе си и се прокашля. — Ре'лар Амброуз, ти магаре ли си?

Амброуз се вцепени.

— Не, господине — отвърна той.

— Полудяваш ли при звука от… — Той отново се прокашля и прочете направо от текста пред него: — „съскането на камшика“?

Няколко от магистрите едва успяваха да сдържат усмивките си. Елодин открито се хилеше.

— Не, господине — изчерви се Амброуз.

— Тогава се страхувам, че не разбирам какъв е проблемът — отсече ректорът и остави листа върху масата. — Предлагам обвинението в неподобаващо поведение да бъде заменено с „непристойно държане“.

— Подкрепям — рече Килвин.

— Всички ли са съгласни?

Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.

— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…

— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.

Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.

— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.

Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.

— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.

Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.

— Да, господине.

Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:

— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.

Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.

Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.

— Да, господине.

— Свободни сте.

Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:

P>

Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!

И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!

P$

* * *

Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.

Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.

Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.

Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.

„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.

Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.

И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.

През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.

Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.

Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.

Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.

— Значи ти си този — каза той.