Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Напомняш ми за върба — непринудено отвърна тя. — Силни, с дълбоки, скрити корени. Когато дойде бурята, лесно се огъваш, но никога повече от това, което ти самият пожелаеш.
Вдигнах ръце сякаш да се предпазя.
— Престани с тези твои сладки слова — запротестирах. — Искаш да се огъна пред волята ти, но няма да стане. Ласкателството ти не е нищо повече от празни думи!
Тя ме наблюдава известно време, сякаш за да се увери, че тирадата ми е приключила.
— „Отвъд всички други дървета — каза тя с лек намек за усмивка върху елегантните си устни — върбата подчинява се на волята на вятъра.“
* * *
Звездите ми подсказаха, че са минали пет часа. Но сякаш беше изминал само един миг, когато стигнахме до „Дъбовото гребло“, където тя беше отседнала в Имре. Сигурно беше минал цял час, откакто обмислях дали да я целуна на вратата. Мисълта за това ме беше изкушавала поне десетина пъти, докато разговаряхме по пътя — когато спряхме на Каменния мост, за да се любуваме на реката под лунната светлина, под лимоновото дърво в един от парковете на Имре…
В тези мигове аз усещах как между нас се натрупва почти осезаемо напрежение. Когато тя погледнеше встрани към мен с потайната си усмивка, начинът, по който накланяше главата си, това, как обръщаше лице към мен, ме караше да мисля, че тя сякаш се надяваше аз да направя… нещо.
Да я взема в прегръдките си? Да я целуна? Как можеше да разбере човек?
Не знаех. Така че устоях на привличането й. Не исках да си въобразя твърде много и да я обидя или да поставя себе си в неудобно положение. Още повече, че предупреждението на Деох ме караше да се чувствам несигурен.
Може би онова, което усещах, беше естественият чар на Дена, нейната харизма.
Като всички момчета на моята възраст аз бях като идиот, когато ставаше въпрос за жени. Разликата между мен и останалите беше, че аз бях болезнено наясно за своето невежество, докато другите като Симон просто постъпваха нетактично и се правеха на глупаци пред жените с недодяланото си ухажване. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да ухажвам Дена, без тя да го желае, и да я накарам да се смее на несръчните ми опити. Едно от нещата, които мразех най-много, беше да направя нещо не както трябва.
И така, ние се сбогувахме и аз я изпратих с поглед, докато тя влизаше през страничната врата на „Дъбовото гребло“. Поех и дълбоко дъх и едва се сдържах да не започна да се смея и да танцувам. Мисълта за Дена ме бе обсебила изцяло — уханието на вятъра, който си играеше с косата й, звукът на гласа й, начинът, по който лунната светлина хвърляше сенки върху лицето й.
След това бавно се върнах на земята. Преди да направя и няколко крачки, радостта ми увисна като платно в безветрие. Докато се връщах обратно през града, покрай спящите къщи и тъмните странноприемници, въодушевеното ми настроение много бързо беше заменено от съмнение.
Бях развалил всичко. Всички неща, които бях казал, неща, които тогава ми се струваха много остроумни, сега ми изглеждаха като най-безсмислените брътвежи, които само един глупак би изрекъл. Вероятно се беше прибрала с въздишка на облекчение, че най-накрая се е отървала от мен.
Но тя се усмихваше, дори се смееше.
Не си бе спомнила първата ни среща по пътя от Тарбеан. Вероятно не й бях направил особено впечатление.
_Открадни ме_ — това бяха думите й.
Трябваше да проявя повече смелост и да я целуна накрая. Трябваше да съм по-предпазлив. Говорих твърде много, но казах твърде малко.
> 63.
> Разходки и разговори
Уилем и Симон почти си бяха изяли обеда, когато пристигнах на обичайното ни място в двора.
— Съжалявам — извиних се аз и сложих лютнята на паветата близо до пейката. — Наложи се да се пазаря.
Бях ходил от другата страна на реката, за да купя малко живак и торбичка морска сол. Последната ми беше струвала много скъпо, но този път по изключение не ме беше грижа за парите. Ако съдбата ми се усмихнеше, щях скоро да се издигна в йерархията на Рибарника, а това означаваше, че моите проблеми с парите също щяха да приключат скоро.
Докато пазарувах в Имре, уж случайно минах покрай странноприемницата, където беше отседнала Дена, но тя не беше там, нито в „Еолиан“ или пък в парка, където бяхме спрели да разговаряме миналата нощ. Въпреки това бях в чудесно настроение.
Катурнах калъфа на лютнята на едната му страна и го отворих, за да може слънцето да нагрее новите струни и те да се опънат. След това седнах на каменната пейка под пилона за знамето, близо до двамата ми приятели.
— И така, къде беше снощи? — някак твърде небрежно ме попита Симон.
Едва тогава се сетих, че тримата бяхме планирали да се срещнем миналата нощ с Фентон и да играем на ъгли.
Срещата ми с Дена ме бе накрала напълно да забравя за този план.
— О, господи, съжалявам, Сим. Дълго ли ме чакахте?
Той ме изгледа.
— Съжалявам — повторих аз, като се надявах, че изглеждам толкова виновен, колкото се и чувствах. — Забравих.
Сим се ухили и сви рамене.
— Не е болка за умиране. Когато разбрахме, че няма да се появиш, отидохме в „Библиотеката“ да пийнем и да се огледаме за момичета.
— Фентон ядоса ли се?
— Беше бесен — спокойно се включи в разговора и Уилем. — Каза, че следващия път като те види, ще ти отреже ушите.
— Нарече те празноглав е'лир, който няма никакво уважение към по-добрите от него — усмивката на Сим стана още по-широка.
— Направи някои изявления по отношение на роднините ти и сексуалните ти наклонности към животни — добави Уилем със сериозно лице.
— „… в расо на техлин“! — запя с пълна уста Симон.
След това така се разсмя, че се задави. Потупах го по гърба.
— Къде беше? — попита ме Уилем, докато Сим се опитваше да си поеме въздух. — Анкер каза, че си си тръгнал рано.
Осъзнах, че по някаква причина не исках да говоря за Дена.
— Срещнах един човек.
— Някой по-важен от нас? — попита ме Уилем с равен тон, който можеше да бъде възприет като някакъв сух хумор или пък критика.
— Едно момиче.
— Онази, която преследваш наоколо? — повдигна вежда той.
— Никого не съм _преследвал_ — възпротивих се аз. — Тя ме намери в „При Анкер“.
— Добър знак — рече Уилем.
Симон кимна с компетентен вид и след това вдигна очи нагоре с игрив проблясък в тях.
— Е, правихте ли заедно музика? — Той ме смушка с лакът и повдигна и спусна вежди няколко пъти. — Направихте ли някой малък дует?
Изглеждаше ми твърде смешен, за да се почувствам обиден.
— Нямаше музика. Тя просто си търсеше някой, който да я изпрати.
— Да я изпрати ли? — попита той с многозначителен вид и отново започна да мърда вежди.
Този път не ми беше толкова забавно.
— Навън беше тъмно — сериозно отвърнах аз. — Просто я придружих обратно до Имре.
— О! — разочаровано възкликна Сим.
— Тръгнал си си рано от „При Анкер“ — провлачи Уил. — А ние чакахме около час. Два часа ли ти трябват, за да отидеш до Имре и да се върнеш обратно?
— Беше дълга разходка — признах аз.
— Колко дълго е „дълго“? — попита Симон.
— Няколко часа — извърнах поглед аз. — Около шест.
— Шест часа? — повтори Сим. — Хайде стига, мисля, че имам право да науча повече подробности, след като ми надува главата за нея през последните два цикъла.
— Не съм ти надувал главата — наежих се аз. — Просто се разхождахме. Разговаряхме.
Сим, изглежда, се съмняваше в думите ми.
— Стига бе, цели шест часа?
— Казва истината. — Уилем потупа Сим по рамото.
— Защо мислиш така?
— Звучи по-искрено, отколкото когато лъже.
— Ако вие двамата млъкнете за малко, ще ви разкажа какво стана. Така справедливо ли е?
Те кимнаха в отговор. Погледнах надолу към ръцете си в опит да си събера мислите, но те не се поддаваха на никакъв контрол.
— Върнахме се до Имре по обиколния път, спряхме за малко на Каменния мост. Ходихме до един парк извън града. Седяхме край реката. Говорихме за… всъщност за нищо конкретно. Места, където сме били. Песни… — осъзнах, че говоря несвързано, и млъкнах.
Подбрах внимателно следващите си думи:
— Мислех да направя нещо повече от това да се разхождаме и разговаряме, но… — не довърших, защото нямах идея какво да кажа.
За момент и двамата останаха мълчаливи.
— Да му се не види — зачуди се Уилем, — Великия Квоте, укротен от жена.
— Ако не те познавах, щях да си помисля, че те е страх — леко насмешливо ми каза Симон.
— Дяволски прав си, страх ме е — тихо казах аз и нервно избърсах ръце от панталоните си. — И теб щеше да те е страх, ако някога я беше срещнал. Всичко, което мога да направя, е да стоя тук, вместо да тичам до Имре и да се надявам да я видя през прозореца на някой магазин или да се размина с нея на улицата — неуверено се усмихнах аз.
— Върви тогава — усмихна се в отговор Симон и леко ме побутна със свободната си ръка, — хайде, отивай.