Матю Райли Летящ старт - Unknown

— Господин Уонг, добро каране. Изключителна работа на твоя старши механик. Господин Уошингтън, завоите ти имат нужда от изглаждане, но като цяло добра работа. А ти, господин Чейсър, имаш да работиш още много. Трябва да залягаш на техниката си и карай своя старши механик внимателно да проверява питмашината преди всяко състезание. — Сиракюз се обърна да си върви. — Момчета и момичета, това е всичко за днес. Ще се видим утре на Състезание 16. Както обикновено трябва да сте на питлейна два часа преди старта. Лека нощ.

И си тръгна.

Следващите няколко състезания минаха без големи произшествия — нямаше повредени части или изтощени магнитни дискове.

Само истинска надпревара.

«Аргонавт» показа няколко обещаващи финала. Първо едно трето, после пето място, което го изкачи на петнайсето място в общото класиране.

Ериъл Пайпър предизвика малка сензация, когато открадна победата от Барнаби Бейкър на последния завой в Състезание 18. Обаче след това отново я притиснаха технически проблеми и през следващите състезания два пъти не завърши и се смъкна на 14 място.

На Ериъл не ѝ пукаше — победата ѝ в Състезание 18 ѝ осигуряваше старта в многоочаквания Спонсорски турнир.

Джейсън обаче все още нямаше победа.

В Състезание 22 едва не спечели — това беше надпревара на вратички около изкопите на стария миньорски град Куинстаун, но се класира втори след Зейвиър Зонора. В този ден отново необичайно за сезона се лееше дъжд — толкова силен, че няколко от арките на вратичките рухнаха заради свличания на почвата и състезанието едва не беше отменено.

По време на самото състезание Бъг надмина себе си, като измисли много умен състезателен план — никой от другите навигатори и дори този на Зонора не се беше сетил за този маршрут.

Джейсън изпълни плана добре, но принц Зейвиър беше невероятен пилот — а в дъжда направо страхотен — и макар планът на неговия навигатор да беше по-обикновен, не беше по-малко резултатен със Зейвиър зад волана. Черния принц успя да спечели състезанието само с една точка преднина.

Джейсън сам се наруга. Състезателният им план беше страхотен, работата на Сали при питстоповете беше отлична. Неговото пилотиране беше причина да загубят. Той се беше оказал най-слабата брънка.

А сега оставаха само три състезания, за да спечели.

Същия ден се случи още нещо странно.

Докато стоеше на почетната стълбичка с Бъг и Сали, Джейсън забеляза Барнаби Бейкър — той беше завършил на 9-о място — вторачен нагоре в него, а до него Зороастро — неговия и на Зейвиър учител.

Забеляза и че Зороастро посочи Бъг и прошепна нещо в ухото на Барнаби.

Барнаби кимна.

Само Джейсън забеляза случилото се от висотата на подиума. Не знаеше какво може да значи това.

Но същата вечер разбра.

Вечерта, когато с Бъг се върнаха в спалното от вечеря, лампите на стълбището за техния етаж не светеха.

Целият район беше тъмен и тих. Предвещаващ нещастие.

На средата на стълбите четири неясни силуета — два пред тях и два зад гърбовете им — изскочиха от мрака.

Бяха попаднали в капан.

Двамата пред тях бяха принц Зейвиър и Барнаби Бейкър. Двамата отзад: набитият Оливър Кох и навигаторът на Барнаби — лукавият Гуидо Моралес.

— Брей, това била детската градина. Добро състезание, деца. Недостатъчно добро, но прилично усилие.

— Благодаря… — Джейсън се опита да продължи нагоре, но Барнаби и Зейвиър му препречиха пътя.

Моралес започна да се изкачва по стълбите, впил поглед в Бъг.

— Вие, малките, си падате по състезанията на вратички. Обичате стратегиите за тях. Харесва ви да си начертаете свой собствен курс.

— Какво искаш? — попита Джейсън.

— Чейсър, Чейсър — въздъхна Моралес. — Да знаеш, това ти е проблемът. Смяташ, че всичко се върти около теб. Не. Сега става дума за него : за твоето малко навигаторче. Просто искам да си поговоря с него. Да го поздравя за измислянето на такъв страхотен курс днес. Да му дам една малка награда.

Моралес изпука с пръсти. Извисяваше се над Бъг. Сви ръка в юмрук и го пъхна под очилатия нос на малкия.

— Това е наградата ти, очилато магаре такова!

Замахна да удари Бъг в лицето, но Джейсън се хвърли напред и избута братчето си от траекторията на удара — и отнесе цялата му тежест вместо него.

Блъсна се в стената. Силно. От носа му рукна кръв.

— Опа! Извинявай! — подигра му се Моралес. И отново тръгна към Бъг, който се отдръпна към стената безпомощен, ужасно уплашен…

— Не! — изкрещя Джейсън, изправи се и застана пред Бъг. — Не го пипай!

Бъг мразеше да го докосват, абсолютно мразеше. По дяволите, та той позволяваше само на двама души на света да го прегръщат: на Джейсън и на майка им. Не даваше дори на баща им да го гушка. Един як удар от Гуидо Моралес сигурно щеше да го докара до ступор.

Джейсън трябваше да направи всичко възможно да попречи на този гадняр да докосне Бъг… дори това да означаваше да изиграе ролята на боксова круша.

— Ей, задник, ако искаш да си опитваш късмета с някого — викна той на Моралес, — защо не се пробваш с мен?

Примамката подейства.

— Задник? Задник значи? — присмя му се Моралес. — Ах, ти, малък никаквец…

И стовари кроше в корема на Джейсън. Ударът беше неочакван и силен. Джейсън се преви, залитна, но не падна.

Преглътна.

Изправи глава.

Погледна Моралес право в очите. И му се подигра:

— Удряш като момиче.

Два нови светкавични удара го свалиха на колене.

Моралес надвисна над него.

— Достатъчно! — Гласът на принц Зейвиър изкънтя от горния край на тъмното стълбище.

Моралес потърка кокалчетата си и се дръпна от Джейсън.

— Май си забравил какво ти казах, когато пристигнахме тук: човек никога не знае какво произшествие може да се случи на подобно място. До скоро, Чейсър.

Джейсън погледна нагоре към Зейвиър Зонора.

— Следващия път, Зонора, гледай да се изправиш срещу нас на място, където се брои. На пистата.

Сянката не отговори.

Големите момчета изчезнаха в мрака също толкова бързо, колкото се бяха появили. Джейсън и Бъг останаха сами на стълбището.

Бъг се втурна към Джейсън — очите му бяха пълни със сълзи — и го прегърна.

Джейсън се изправи, докосна носа си и изохка.

Бъг прошепна нещо.

— Няма нищо, малкият. Нали сме братя.

На следващия ден в училищната зала за брифинги имаше голяма изненада.

На подиума, освен директора по състезанията Колдър се качи не друг, а самият директор на спортното училище Жан-Пиер Леклерк.

— Пилоти — започна той от катедрата, — искам да направя едно съобщение. Получихме чудесни новини. Току-що дойде информацията от Асоциацията на професионалните пилоти за участниците от пилотското училище в Ню Йорк Чалънджър.

Залата забръмча.

Ню Йорк Чалънджър беше част от едноседмичния нюйоркски спортен фестивал, апогеят на състезанията от ФЛК, който се провеждаше всеки октомври. А върхът на сладоледа по време на фестивала беше поредицата «Ню Йорк Мастърс»: четири различни състезания, като всеки ден се провеждаше по едно: суперспринт, състезание на вратички, масово преследване и накрая състезание за издръжливост на дълги разстояния с търсене на трофей. Спортният фестивал беше не само отдаване на почит към състезанията, но и най-желаната и престижна титла в състезанията с летящи коли на света и последният от четирите Големи шлема.

Обаче Ню Йорк Чалънджър се провеждаше, два дни преди сериите от Ню Йорк Мастърс. Беше сложно състезание от обиколки по улична писта, която криволичеше из улиците и парковете на Ню Йорк Сити.

Участието ставаше само чрез покана и обикновено там можеха да се видят изгряващите и новопристигащите състезатели от сателитните лиги. Често на школи като Международното училище за пилоти се даваха по няколко покани, за да ги раздадат по свое усмотрение. Да участваш в Ню Йорк Чалънджър беше не само чест — това беше и невероятна възможност за всеки нов пилот, защото караше пред очите на професионалните отбори, които щяха да са там заради Ню Йорк Мастърс.

— Имам удоволствието да обявя — продължи Леклерк, — че тази година Асоциацията на професионалните пилоти предоставя четири покани за участие в Ню Йорк Чалънджър. В съгласие с традицията в училището, която продължаваме, те ще бъдат отправени към заемащите четирите първи места в училищния шампионат в неговия край през септември.

Бръмченето в залата се усили: пилотите и техните отбори започнаха да обсъждат и да пресмятат шансовете си да се доберат до първите четири места.

Но още беше краят на май. Имаше още много време до края на училищния шампионат.

Джейсън, Бъг и Сали се спогледаха. Лицето на Джейсън беше насинено.

— Първите четири? Иха, ще можем ли да се справим? — прошепна Сали.

— До края на сезона има бая състезания — каза Джейсън. — Има време всеки от пилотите да може да се класира. Както и да е, това ни осигурява голяма награда, за която да се борим.