Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Какво? — Квоте изглеждаше объркан.

— Целия ли език научи?

— Не. Разбира се, че не — почти сприхаво отвърна Квоте. — Само част. Всъщност доста голяма част, но не вярвам човек някога да може да научи всичко от нещо, камо ли пък цял език. — Квоте потри ръце. — Сега вече готов ли си?

Летописеца разтърси глава, сякаш за да я прочисти, приготви нов лист хартия и кимна.

Квоте вдигна ръка, за да попречи на Летописеца да започва да пише още, и каза:

— Никога преди не съм разказват тази история и се съмнявам, че ще я разкажа някога отново. — Квоте се приведе напред на стола си. — Преди да започнем, трябва да запомниш, че аз съм от рода Едема Рух. Ние разказваме истории отпреди още Калуптена да изгори. Преди да има книги, в които историите да се записват. Преди да започне да свири музика. Преди да лумне първият огън, ние, Рух, сме били в кръга на трептящия пламък и сме разказвали своите истории.

Съдържателят кимна на писаря.

— Знам за репутацията ти на велик колекционер на истории и летописец. — Очите на Квоте станаха твърди като камък и остри като натрошено стъкло. — Това не означава, че може и през ум да ти мине да промениш и дума от онова, което ти казвам. Ако се отклоня или отдалеча от нишката на разказа, не забравяй, че истинските истории рядко вървят по най-кратките и утъпкани пътища.

Летописеца тържествено кимна в отговор, докато се опитваше да си представи що за ум е този, който беше успял да разгадае кода му за по-малко от час. Ум, на който един ден беше достатъчен, за да научи цял един език.

Квоте се усмихна благо и огледа стаята, сякаш се опитваше да я запечата в паметта си. Летописеца потопи перото си в мастилницата, а съдържателят погледна надолу към скръстените си ръце и пое дълбоко дъх няколко пъти.

След това започна да говори.

* * *

— Донякъде всичко започна, когато я чух да пее. Гласът й пееше втори глас, смесвайки се с моя. Беше като портрет на душата й — необуздан като огън, остър като парче стъкло, сладък и чист като детелина. — Квоте поклати глава. — Не. Всъщност всичко започна в Университета. Отидох да изучавам магия като онази, за която разказват в историите. Магия като тази на Таборлин Великия. Исках да науча името на вятъра. Исках огъня и светкавицата. Търсех отговорите на десетки хиляди въпроси и достъп до архивите им. Но онова, което открих в Университета, много се различаваше от историите за него и аз бях силно обезсърчен.

— Предполагам, че истинското начало на историята се крие в онова, което ме накара да отида в Университета. Неочаквани огньове в полумрака. Мъж с очи като леда на дъното на кладенец. Миризмата на кръв и горяща коса. Чандриан. — Той кимна на себе си. — Да. Предполагам, че от там започна всичко. До голяма степен това всъщност е история за Чандриан.

Квоте поклати глава, сякаш за да се освободи от някаква мрачна мисъл.

— Но предполагам, че трябва да се върна още по-назад. Ако това ще е нещо като книга за живота ми, мога да отделя достатъчно време. Ще си заслужава, ако след това ме запомнят, ако не и с добри неща, то поне донякъде верни. Но какво би казал собственият ми баща, ако ме чуеше да разказвам историята по този начин? Щеше да каже: „Започни от самото начало.“ Много добре, ако ще разказваме, тогава да го направим както трябва.

Квоте приседна напред в стола си.

— Доколкото аз самият знам, в началото светът е бил създаден от безименната бездна от Алеф, който дал имена на всички неща. Или пък според другия вариант на историята — открил имената, които нещата вече притежавали.

Летописеца си позволи леко да се засмее, макар че не вдигна поглед от страницата си, нито пък спря да пише.

Квоте продължи, като самият той също се усмихваше:

— Виждам, че се смееш. Много добре, за да опростим нещата, нека да приемем, че аз съм центърът на сътворението. И по този начин ще пропуснем безбройните отегчителни истории за възход и упадък на империи, героични саги и балади за трагична любов. Нека побързаме да започнем единствения разказ, който наистина заслужава да бъде разказан — усмивката му се разшири, — моят.

* * *

Името ми е Квоте, произнася се почти като Куоте.

Имената са важни, тъй като те могат да ви разкажат много за човека, който ги носи.

Имал съм повече имена, отколкото който и да е друг би могъл да си позволи.

Адемите ме наричат Маедре. Което, в зависимост от това как се произнася, може да означава „Пламъкът“, „Гръмотевицата“ или „Счупеното дърво“.

„Пламъкът“ изглежда очевидно за всеки, който ме е виждал. Косата ми е искрящо червена. Ако бях роден преди неколкостотин години, най-вероятно щяха да ме изгорят като демон. Държа косата си късо подстригана, но тя е доста буйна. Когато я оставя да расте както си иска, щръква нагоре и изглеждам така, все едно някой ме е запалил.

Отдавам „Гръмотевицата“ на силния си баритон и сериозното си сценично обучение в ранна възраст.

Никога не съм мислил, че „Счупеното дърво“ е значимо име.

Макар че сега, като се върна назад, предполагам, че то може да бъде счетено, поне отчасти, за пророческо.

Първият ми ментор ме наричаше е'лир, защото бях схватлив и разбирах това. Първата ми истинска любовница ме наричаше Дулатор, защото й харесваше как звучи. Наричали са ме Шадикар, Огнения пръст и Шест струни. Наричаха ме и Квоте Безкръвния, Загадъчния Квоте и Квоте Кралеубиеца. Заслужил съм всички тези имена. Получил съм ги и съм си платил за тях.

Но съм се появил на белия свят с името Квоте. Веднъж баща ми каза какво означава то — „да знаеш“.

Разбира се, бил съм наричан и по много други начини. Повечето доста груби, макар че малко от тях — незаслужени.

Крал съм принцеси от покоите на крале. Изгорих до основи град Требон. Прекарах една нощ с Фелуриан и си тръгнах, като успях да запазя здравия разум и живота си. Бях изгонен от Университета на по-млада възраст, отколкото другите младежи бяха приемани. Вървял съм на лунна светлина по пътеки, за които останалите се страхуват дори да говорят посред бял ден. Говорил съм с богове, обичал съм жени и съм писал песни, които са карали менестрелите да плачат.

Може и да сте чували за мен.

> 8.

> Крадци, еретици и проститутки

Ако тази история трябва да описва моя житейски път, е добре да започнем от самото начало. От сърцевината на това кой всъщност съм аз. Затова трябва да си припомните, че преди да стана който и да е друг, аз бях един от рода Едема Рух.

Противно на общоприетото мнение, не всички пътуващи артисти са от рода Рух… Трупата ми не беше някаква нещастна сбирщина от актьори, които да се правят на шутове по кръстопътищата за жълти стотинки, с надеждата да заработят достатъчно, за да има какво да ядат. Ние бяхме придворни артисти — хората на лорд Грейфелоу. В повечето градове пристигането ни беше по-голямо събитие от Карнавала за средата на зимата и игрите „Солинада“, взети заедно. Трупата ни обикновено се състоеше от най-малко осем фургона и над двайсетина изпълнители — актьори и акробати, музиканти и фокусници, жонгльори и шутове. Моето семейство.

Баща ми беше по-голям актьор и музикант от всеки друг, който някога сте виждали. Майка ми имаше природна дарба за красноречие. И двамата бяха красиви, с тъмни коси и лица, на които лесно се появяваше усмивка. Бяха Рух до мозъка на костите си и всъщност това е всичко, което трябва да се каже за тях.

Може би само трябва да добавя, че преди да стане част от трупата, майка ми е била от благороден род. Тя ми е казвала, че баща ми я е подмамил далеч от „онзи окаян и мрачен ад“ със сладка музика и още по-сладки думи. Мога само да предполагам, че има предвид „Трите преминавания“, при които ходихме да посетим роднините си, когато бях още много млад. Някога отдавна.

Родителите ми никога не са се женили. Онова, което имам предвид, е, че никога не ги е било грижа да направят връзката си официално призната от която и да е църква. Това не ме притеснява. Те считаха себе си за женени и не мисля, че е имало особен смисъл да обявяват това пред което и да е правителство или Бог. Уважавам това. В действителност те изглеждаха по-доволни от връзката си и бяха по-верни един на друг от много други официално сключили брак двойки, които съм видял оттогава.

Нашият покровител беше барон Грейфелоу, а неговото име отваряше много врати, които обикновено оставаха затворени за Едема Рух. В замяна на това носехме неговите цветове — зелено и сиво, и затвърдявахме репутацията му навсякъде, където отидехме. Веднъж в годината прекарвахме два цикъла в имението му, като забавлявахме него и цялото му домакинство.

Детството ми беше щастливо, докато израствах в центъра на този безкраен панаир. По време на дългите пътувания с фургоните между градовете баща ми ми четеше от великите монолози.

Рецитираше по памет и гласът му се чуваше на половин километър разстояние по пътя наоколо. Спомням си, че четях заедно с него и се включвах в по-маловажните части. Баща ми ме окуражаваше сам да опитвам да рецитирам особено добрите моменти и така се научих да ценя усещането от добре казаните думи.