Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Заедно с майка ми правехме песни. Понякога родителите ми изиграваха романтични диалози, които аз проследявах в книгите. По онова време всичко това ми изглеждаше като игра. Дори и не подозирах колко ловко ме обучават.

Бях любопитно дете — бързах да задавам въпроси и да науча отговорите им. Тъй като учителите ми бяха акробати и актьори, не е чудно, че така и не ми се наложи да премина през омразните уроци, които повечето деца учат.

В онези дни пътищата бяха по-сигурни от сега, но предпазливите люде все така пътуваха с нашата трупа, за да са в по-голяма безопасност. Те допълваха образованието ми. Получих най-общи, еклектични познания върху държавните закони от един пътуващ адвокат, който беше твърде пиян или твърде надут, за да разбере, че изнася лекции на осемгодишно хлапе. Научих как да се оправям в гората от един ловец, който се казваше Лаклит и пътуваше с нас почти през целия сезон.

Научих за мръсните тайни на царския двор в Модег от една… куртизанка. Както казваше баща ми: „Наричай работника «работник». Наричай лопатата «лопата». Но винаги наричай проститутката «дама». Животът им и така е достатъчно тежък и никога няма да ти навреди да бъдеш учтив.“

От Хетера се носеше лек аромат на канела и на девет години аз намирах това за пленително, без да знам защо. Тя ме научи никога скрито да не правя нещо, за което не бих искал след това да се говори публично, и ме предупреждаваше да внимавам да не говоря насън.

А след това се появи Абенти — първият ми истински учител. Той ме научи на повече неща, отколкото всички останали, взети заедно. Ако не беше той, никога нямаше да се превърна в мъжа, който съм днес.

Не му се сърдете за това, моля. Той само искаше да направи добро.

* * *

— Вървете си по пътя — каза кметът. — Лагерувайте извън града и никой няма да ви притеснява, стига да не започнете някоя кавга и да не откраднете нещо чуждо. — Той многозначително погледна баща ми. — А на другия ден си продължете по пътя. Нямаме нужда от представления. Носят повече неприятности, отколкото си заслужават.

— Ние _имаме_ разрешително — каза баща ми, като извади сгънат пергамент от вътрешния джоб на жакета си. — Всъщност нашето задължение е да изнасяме представления.

Кметът поклати глава и не направи никакъв опит да погледне към нашата писмена заповед.

— Това само въвлича хората ни в свади — каза той твърдо. — Последния път имаше ужасно сбиване по време на представлението. Твърде много алкохол и твърде много вълнения. Местните изкъртиха вратите на общината и изпотрошиха масите. Там е работата, че залата е собственост на града и градът плаща разходите за ремонтите.

По това време фургоните ни вече бяха привлекли вниманието. Трип жонглираше. Марион и жена му подготвяха импровизирано представление с марионетки. Наблюдавах баща си от задната част на нашия фургон.

— Със сигурност не искам да обидим вас или вашия покровител — рече кметът. — Обаче градът трудно може да понесе още една такава вечер. Като жест на добра воля съм готов да предложа на всекиго от вас по една медна монета, да речем двайсет пенита, просто за да си вървите по пътя и да не причинявате никакви неприятности тук.

Трябва да сте наясно, че двайсет пенита може и да са добри пари за някоя дрипава трупа, която изкарва едва колкото да преживява. Но за нас това просто беше обида. Трябваше да ни предложи по четиридесет за вечерното представление, безплатно ползване на градската зала, добра храна и легла в странноприемницата. Последните, ние, разбира се, любезно щяхме да откажем, защото леглата им без съмнение щяха да са лоши, за разлика от тези във фургоните ни, които не бяха никак зле.

Макар баща ми да беше изненадан и оскърбен, той не го показа:

— Стягайте багажа! — извика през рамо.

Трип напъха по джобовете си топчетата, с които жонглираше, с подобие на елегантен жест. Чу се хор от разочаровани гласове от няколкото десетки жители на града, които наблюдаваха кукленото представление, когато куклите спряха насред поредната шега и след това бяха прибрани. Кметът облекчено извади от кесията си две сребърни пенита.

— Ще се постарая баронът да научи за щедростта ви — внимателно каза баща ми, докато кметът пускаше пенитата в ръката му.

Ръката на кмета замръзна.

— Баронът?

— Барон Грейфелоу. — Баща ми направи пауза, като търсеше върху лицето на кмета знак, че името му е познато. — Господар на блатата на изток, Худумбран край Тирен и на хълмовете Уидеконте. — Баща ми огледа хоризонта. — Все още се намираме сред хълмовете Уидеконте, нали?

— Ами да — отвърна кметът — Но сквайър Семелан…

— О, значи сме на територията на _Семелан_! — възкликна баща ми и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Възслаб господин с малка, грижливо поддържана брадичка? — Той потри брадата си с пръсти и кметът сковано кимна. — Очарователен човек с прекрасен глас, много музикален. Запознахме се, докато забавлявахме барона през миналия празник за средата на зимата.

— Разбира се — важно кимна кметът. — Може ли да видя вашето разрешително?

Наблюдавах как кметът го прочете. Отне му известно време, тъй като баща ми не си бе направил труда да спомене по-голямата част от титлите на барона, като виконт на Монтроне и господар на Трелистон. Всъщност нещата стояха така: вярно, че сквайър Семелан контролираше този малък град и земите около него, но Семелан от своя страна дължеше вярност директно на Грейфелоу. По-точно казано, Грейфелоу беше капитанът на кораба, а Семелан лъскаше палубата и му отдаваше почест.

— Разбирам — кметът сгъна пергамента и го върна на баща ми.

Това беше всичко. Спомням си, че бях шокиран от това, че кметът не се извини или не предложи на баща ми още пари.

Баща ми замълча за миг и след това продължи:

— Градът е във вашата власт, господине. Но ние така или иначе ще изнесем представление. Това или ще стане тук, или малко извън границите на града.

— Не можете да използвате сградата на общината — твърдо отвърна кметът. — Не искаме отново да бъде потрошена.

— Можем да изнесем представлението си точно тук. — Баща ми посочи пазарния площад. — Мястото е достатъчно, а и всички ще останат в града.

Кметът се поколеба, макар че аз самият не можех да повярвам на ушите си. Понякога изнасяхме представления на открито, защото местните сгради не бяха достатъчно големи. Два от нашите фургони бяха така построени, че да могат да бъдат използвани за сцена точно при такива случаи. Но през всичките си единайсет години успях да си спомня толкова малко случаи, при които сме били _принудени_ да играем на открито, че можех спокойно да ги изброя на пръстите на двете си ръце. И никога не бяхме изнасяли представление извън границите на града.

Но това ни бе спестено. Кметът най-накрая кимна и направи жест към баща ми да се приближи. Измъкнах се от задната част на фургона и се доближих достатъчно, за да успея да чуя края на онова, което му казваше:

— … тук сме богобоязливи хора. Да няма нищо вулгарно или еретично. Имахме много неприятности с последната група, която мина оттук — две сбивания, имаше местни хора, на които липсваше прането, а една от дъщерите на Бранстон забременя.

Почувствах се обиден. Очаквах, че баща ми ще покаже на кмета колко остър може да бъде езикът му и да му обясни каква е разликата между обикновените пътуващи артисти и Едема Рух. Ние не крадяхме.

Никога не допускахме нещата да излязат толкова извън контрол, че шайка пияници да изпотрошат залата, в която изнасяме представление.

Но баща ми не направи нищо такова, той просто кимна и се отправи обратно към нашия фургон. Направи жест и Трип отново започна да жонглира. Куклите отново бяха извадени от сандъците.

Когато обиколи фургона, той ме видя да стоя там, полускрит до конете.

— По изражението на лицето ти виждам, че си чул целия разговор — каза той с крива усмивка. — Не се ядосвай, момчето ми. Макар и да не е благосклонен към нас, той поне е честен. Просто казва на глас онова, което останалите таят в сърцата си. Защо мислиш искам всички да се движат по двойки, когато имаме работа в по-големите градове?

Знаех, че казва истината. И все пак тя беше трудна за преглъщане от едно малко момче:

— Двайсет пенита — язвително натъртих аз, — сякаш ни предлагаше милостиня.

Това беше най-трудната част от детството ми в Едема Рух. Бяхме чужденци навсякъде. Много хора гледаха на нас като на скитници и просяци, а за други не бяхме нищо повече от сбирщина от крадци, еретици и проститутки. Да си несправедливо обвинен е тежко, но още по-лошо е, когато хората, които те гледат с презрение, са глупаци, които никога в живота си не са прочели и една книга или пък не са се отдалечавали на повече от трийсетина километра от мястото, в което са били родени.

Баща ми се засмя и разроши косата ми.

— Можеш само да го съжаляваш, момчето ми. Утре ние ще си продължим по пътя, а той ще трябва да остане в неприятната компания на самия себе си, докато е жив.