Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

P>

Лейди Лаклес има вещи седем —

пази ги под рокля с плат сатенен.

Пръстен има, не за употреба,

дума има, но и тя е вредна.

На мъжа й до бастуна славен

врата без дръжка е поставена.

В дървена кутия без ключалка —

на мъжа й топчетата малки.

Тайна свидна пази тя ревниво

и сънува, и мечтае, без да спира.

Върху друм, по кой се не пътува,

лейди Лаклес волно си бленува.

P$

Бях чул едно момиче да си я тананика, докато играеше на дама. Чух я само два пъти, но се бе загнездила в главата ми. Беше запомняща се като повечето детски стихчета.

Но майка ми ме чу и дойде до мен край огъня.

— Какво казваше току-що, скъпи? — Тонът й не беше гневен, но не беше и много доволен.

— Нещо, което чух във Фалоус — отвърнах уклончиво, тъй като по принцип игрите с градските деца бяха забранени.

_„Недоверието бързо се превръща в неприязън_ — казваше баща ми на новите членове на нашата трупа, — _така че стойте заедно, когато сте в града, и бъдете учтиви.“_

Хвърлих няколко по-тежки цепеници в огъня и пламъците бързо започнаха да ги облизват.

Майка ми мълча известно време и започнах да се надявам, че няма да ме разпитва повече, когато тя каза:

— Това, което пееш, не е хубаво. Поне за момент замисли ли се за какво става въпрос?

Всъщност не го бях правил. Стихчетата изглеждаха, общо взето, безсмислени. Но когато се замислих върху тях, видях почти очевидния сексуален намек.

— Сега разбирам. Но преди не бях помислил за това.

Изражението й леко поомекна и тя протегна ръка, за да приглади косата ми.

— Винаги мисли какво пееш, скъпи.

Изглежда ми се бе разминало, но не можах да се въздържа да не попитам:

— С какво е различно това от някои части на „Всичко, за което той чака“? Мястото, където Фаин пита лейди Периал за шапката й: „Чух за нея от толкова много мъже, че ми се прииска сам да се убедя дали ще ми стане.“ Доста е очевидно какво всъщност има предвид той.

Видях как устата й се стегна — не беше ядосана, но не и особено доволна.

След това нещо в лицето й се промени.

— Ти ми кажи каква е разликата.

Мразех подвеждащите въпроси. Разликата беше очевидна — единият отговор щеше да ми донесе неприятности, а другият — нямаше. Изчаках малко, за да й покажа, че размислям, след това поклатих глава.

Майка ми приклекна пред огъня и протегна ръце, за да се стопли.

— Разликата е… би ли ми донесъл триножника? — Побутна ме леко и аз се затичах, за да го донеса от задната част на фургона, докато тя продължи: — Разликата е в това да кажеш нещо _на_ някого и да кажеш нещо _за_ него. Първото може да е невъзпитано, но второто винаги е клюкарстване.

Донесох триножника и й помогнах да го постави над огъня.

— Освен това лейди Периал е само персонаж от пиеса, а лейди Лаклес е истински човек, чиито чувства могат да бъдат наранени. — Тя ме погледна от долу на горе.

— Не знаех това — виновно запротестирах аз.

Явно физиономията ми е била достатъчно сърцераздирателна, защото тя ме придърпа към себе си, за да ме прегърне и целуне.

— Не е толкова страшно, сладки мой. Просто запомни винаги да обмисляш онова, което правиш. — Тя прокара ръка през косата ми и се усмихна със слънчевата си усмивка. — Предполагам, че ще можеш да се реваншираш на лейди Лаклес и на мен самата, ако идеш да намериш малко сладка коприва за вечерята.

Всяко извинение, за да избягна наказанието и да мога да си поиграя малко в клоните на дърветата край пътя, беше добре дошло за мен. Изчезнах още преди да е успяла да довърши изречението.

* * *

Трябва също така да поясня, че голяма част от времето, което прекарвах с Бен, беше от свободното ми време. Продължавах да изпълнявам нормалните си задължения в трупата. Когато беше необходимо, играех младия паж. Помагах за рисуването на декорите и шиенето на костюмите. Вечер почиствах конете и траках върху лист ламарина зад кулисите, когато на сцената трябваше да се чува гръмотевица.

Не се оплаквах от загубата на свободното си време. Неизтощимата ми детска енергия и ненаситната ми жажда за познания направиха за мен следващата година една от най-щастливите, които мога да си спомня.

> 12.

> Напасване на парчетата от мозайката

Към края на лятото случайно дочух един разговор, който ме изведе от състоянието ми на блажено неведение. В детските си години рядко мислим за бъдещето. Тази невинност ни дава свободата да се забавляваме по начин, по който малцина възрастни могат да го правят. Денят, в който започваме да се терзаем за бъдещето, е денят, в който напускаме детството.

Беше вечер и бивакът на трупата бе разположен край пътя. Абенти ми беше дал да практикувам нова симпатична магия — „Максимум променлива топлина, предавана при постоянно движение“ или някакво друго претенциозно заглавие от този род.

Беше трудна магия, но пасваше към всичко останало като липсващо парченце от голяма мозайка. Беше ми отнела около петнайсетина минути, а по тона на Абенти предположих, че очакваше да ми бъдат необходими поне три-четири часа.

Така че тръгнах да го търся. Донякъде, за да ми даде следващия урок, и донякъде, защото исках поне малко да се похваля.

Проследих го до фургона на родителите ми. Чух гласовете на тримата много преди да мога да ги видя. Думите се сливаха в неясен шепот, тъй като гласовете бяха твърде слаби, за да разбера за какво говорят. Но когато се приближих още, чух една дума много ясно — _чандриани_.

Заковах се на място, като чух това. Всеки в трупата знаеше, че баща ми работи върху нова песен. От повече от година разпитваше хората от градовете, в които спирахме, за да изнасяме представления, за стари истории и рими.

В продължение на месеци търсеше истории за Ланре. След това започна да събира и стари приказни истории, легенди за зли духове и шамбъли. После пък започна да разпитва за чандрианите…

Това беше месеци по-рано. През последната половин година разпитваше повече за чандрианите, отколкото за Ланре, Лира и останалите. Повечето от песните, които баща ми беше написал, ставаха готови най-много за един сезон, а тази се проточваше вече втора година.

Освен това трябва да знаете, че баща ми не даваше и дума да се издума за някоя песен, преди да е станала готова за изпълняване. Имаше доверие единствено на майка ми, тъй като тя участваше в писането на всяка негова песен. Музикалните умения бяха негови, а най-подходящите думи биваха измисляни от нея.

Когато се налага да чакаш няколко цикъла или месец, за да чуеш завършената песен, самото очакване добавя допълнителни нюанси към очарованието й. Но след цяла година чакане вълнението придобиваше доста кисел вкус. Досега беше минала година и половина и хората вече умираха от любопитство. Понякога това водеше до размяната на остри думи, ако някой бъдеше хванат твърде близо до нашия фургон, докато баща ми и майка ми работеха.

Така че аз се приближих внимателно към огъня на родителите ми. Подслушването е лош навик, но оттогава насетне съм придобил и други, още по-лоши навици.

— … много за тях — чух Бен да казва, — но съм съгласен.

— Радвам се, че мога да поговоря с образован човек по този въпрос. — Силният баритон на баща ми беше пълна противоположност на тенора на Бен. — Уморен съм от тези суеверни хора от градчетата и…

Някой добави дърва в огъня и не успях да чуя думите на баща ми в последвалото пукане. Като стъпвах колкото се осмелявах по-бързо, се отправих към дългата сянка на фургона на родителите ми.

— … все едно гоня духове с тая песен. Беше глупаво да се опитвам да събера историята. По-добре никога да не бях се захващал с това.

— Глупости — възрази майка ми, — това ще е най-добрата ти работа и ти го знаеш.

— Значи мислиш, че има някаква истинска история, от която водят началото си всички останали? — запита Бен. — Историческа основа за Ланре?

— Всички следи водят към това заключение — отвърна баща ми. — Все едно да видиш дванайсет внучета и десет от тях да имат сини очи. Знаеш, че баба им също е със сини очи. Занимавал съм се с това и преди и го правя добре. Написах „Под стените“ по същия начин. Но… — Чух го да въздиша.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тази история е по-стара — обясни майка ми. — Сякаш вижда праправнучетата й.

— И те са разхвърляни по четирите краища на света — промърмори баща ми. — И когато накрая открия някое от тях, се оказва, че то има пет очи: две зелени и по едно синьо, кафяво и резедаво. А следващото е еднооко и окото му си променя цвета. Как мога и извлека заключения от това?

Бен се прокашля.

— Обезпокоителна аналогия — каза той. — Но ти си добре дошъл да използваш онова, което знам за чандрианите. През годините съм чувал много истории.

— Първото, което искам да науча, е колко от тях съществуват в действителност — каза баща ми. — В повечето истории се говори за седем, но дори и това е спорно. Някои споменават за три, други за пет, а в „Падането на Фелиор“ се казва, че са цели тринайсет за всеки понтифет в Атур и още един за храма.