Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Мисля, че искаше да кажеш „неопитомени зверове ще полагат глави в скута му“.
— Нима това исках да кажа?
Бен се прокашля и продължи:
— Ако реши да стане арканист, се обзалагам, че ще получи кралска служба, преди да е навършил двайсет и четири. Ако пък си науми да бъде търговец, тогава не се съмнявам, че докато дойде време да си отиде от този свят, ще е завладял поне половината от него.
Веждите на баща ми се събраха неодобрително. Бен се усмихна и допълни:
— Не се безпокой много за последното. Твърде любопитен е, за да стане търговец.
Бен направи пауза, сякаш, за да обмисли много внимателно следващите си думи:
— А могат да го приемат и в Университета. Трябва да минат още доста години, разбира се. Мисля, че приемат най-малко на седемнайсет, но нямам никакво съмнение, че…
Не чух изречението му до края. Университетът! Бях започнал да си го представям така, както повечето деца си представят двореца на Фае — митично място, излязло от царството на сънищата. Училище с големината на малък град! Десет пъти по десет хиляди книги! Хора, които знаят отговора на всеки въпрос, който някога бих могъл да задам…
Когато отново насочих вниманието си към тримата, установих, че е настъпила тишина. Баща ми гледаше надолу към майка ми, сгушена в ръцете му.
— Какво ще кажеш за това, жено? Да не би преди дванайсет години да си била навестена в леглото от някое странстващо божество? Това би разбулило нашата малка загадка.
Тя го плесна закачливо и лицето й придоби отнесено изражение.
— Като се замисля, една нощ преди около дванайсет години при мен дойде мъж. Омагьоса ме с целувки и с акордите на чувствена песен. Отне целомъдрието ми и ме отвлече. — Тя замлъкна. — Но косата му не беше червена. Не може да е бил той.
Тя се усмихна дяволито на баща ми, който изглеждаше леко смутен. След това го целуна и той отвърна на целувката й.
Ето такива искам да ги запомня и днес. Измъкнах се от скривалището си, а в главата ми не спираше да се върти мисълта за Университета.
> 13.
> Антракт — плът и кръв
В странноприемницата „Пътният камък“ беше тихо. Тишината заобикаляше двамата мъже, които седяха на масата в иначе празната стая.
Квоте беше спрял да говори и макар да изглеждаше, че се взира надолу към скръстените си ръце, очите му всъщност гледаха невиждащо в далечината.
Когато накрая вдигна поглед, сякаш бе почти изненадан да види Летописеца, който седеше срещу него на масата с перо, застинало във въздуха над мастилницата.
Квоте изпусна смутена въздишка и направи знак на Летописеца да остави перото си. Летописеца го направи, макар и с известно закъснение, след като изтри писеца на перото с чист парцал, преди да го остави върху масата.
— Бих пийнал — внезапно заяви Квоте, сякаш самият той изненадан от тази мисъл. — Напоследък не съм разказвал много истории и гърлото ми доста пресъхна. — Той бавно се изправи и тръгна през лабиринта от празни маси към голия тезгях. — Мога да ти предложа почти всичко — тъмна бира, бяло вино, ароматен сайдер, шоколад, кафе…
— Шоколад бих пийнал с удоволствие, ако ти се намира — повдигна вежда Летописеца. — Не очаквах, че може да се намери подобно нещо толкова далече от… — Той се покашля. — Ами от всякъде.
— Тук, в „Пътният камък“, имаме всичко — рече Квоте и като обиколи с жест празното помещение, додаде: — С изключение на клиенти, разбира се.
Извади една глинена кана, която изкънтя глухо, щом той я постави върху тезгяха. Квоте въздъхна.
— Баст! Би ли донесъл малко ябълково вино? — извика.
Откъм вратата в дъното на стаята се чу нечленоразделен отговор.
— Баст — твърде тихо, за да бъде чут, измърмори Квоте.
— Довлечи се тук, долу, и си вземи, мързеливецо! — изкрещя гласът от мазето. — В момента си имам друга работа.
— Работник ли ти е? — попита Летописеца.
Квоте се подпря с лакти върху тезгяха и снизходително се усмихна.
След малко откъм вратата се чу звук от стъпки в тежки ботуши, които се изкачваха по дървените стълби.
Баст пристъпи в стаята, като задъхано мърмореше под нос.
Беше облечен семпло: черна риза с дълги ръкави, напъхана в черни панталони, а черните панталони — мушнати в меки черни ботуши. Лицето му беше остро и деликатно, почти красиво, с поразително сини очи.
Носеше към тезгяха една кана, като се движеше със странна грациозност, която не беше неприятна за окото.
— Само един клиент? — натърти укорително той. — Не можеше ли сам да си го вземеш? Откъсна ме от „Челум Тинтуре“. От близо месец ми опяваш да я прочета.
— Баст, знаеш ли какво правят в Университета със студентите, които подслушват учителите си? — лукаво попита Квоте.
Баст сложи ръка на гърдите си и започна да протестира, че е невинен.
— Баст… — Квоте му хвърли строг поглед.
Баст затвори уста и за момент, изглежда, се опитваше да измисли някакво оправдание, но после раменете му се отпуснаха.
— Как разбра?
— Гледаш как да се измъкнеш от четенето на тая книга от сума време — подсмихна се Квоте. — Или изведнъж си станал изключително прилежен ученик, или просто те хванах на местопрестъплението.
— Та какво правят със студентите в Университета, които подслушват? — полюбопитства Баст.
— Нямам ни най-малка представа. Никога не са ме хващали. Мисля, че да те накарам да седнеш и да изслушаш останалата част от историята ми, ще е достатъчно наказание. Колко съм несъобразителен — продължи Квоте, като направи жест към голямата стая. — Забравихме за нашия гост.
Летописеца беше всичко друго, но не и отегчен. Веднага щом Баст влезе в стаята, Летописеца започна да го наблюдава с любопитство. Докато траеше разговорът, изражението му ставаше все по-объркано и напрегнато.
Справедливостта изисква да се споменат някои неща за Баст. На пръв поглед той изглеждаше като обикновен, макар и привлекателен младеж.
Но в него имаше нещо различно. Например това, че носеше меки черни кожени ботуши. Поне това би забелязал човек, ако гледаше към него. Но ако някой случайно го погледнеше с крайчеца на окото си и сянката падаше по подходящ начин… можеше да види нещо съвсем различно.
И ако човек имаше подходящата настройка на съзнанието си, такава, която му позволява наистина да вижда онова, което гледа, щеше да забележи, че очите на Баст бяха странни. И ако съзнанието на въпросния човек имаше рядката дарба да не бъде заблуждавано от онова, което очакваше да види, той щеше да забележи още нещо в тези очи — нещо особено и прекрасно.
По тази причина Летописеца зяпаше младия ученик на Квоте и се опитваше да определи какво беше различното в него.
Когато разговорът свърши, начинът, по който Летописеца гледаше младежа, беше най-малкото невъзпитан, дори оскърбителен. Когато накрая Баст се обърна към него от тезгяха, очите на писаря се разшириха доловимо и вече пребледнялото му лице загуби напълно всякакъв цвят.
Летописеца бръкна в ризата си и дръпна нещо от врата си. Постави го на масата пред себе си на една ръка разстояние между него и Баст. Всичко това стана за частица от секундата, като очите му не се отделяха от тъмнокосия млад мъж на тезгяха.
Лицето на Летописеца беше спокойно, когато силно притисна с два пръста металния диск върху масата.
— Желязо — каза той със странна настоятелност в гласа, сякаш това беше нещо като заповед, която трябваше да бъде изпълнена.
Баст се преви на две, все едно някой го беше ударил в корема, и оголи зъби, издавайки звук, който беше нещо средно между ръмжене и писък. Като се движеше с неестествена бързина и пъргавина, той изви едната си ръка настрани и се напрегна, готов да скочи.
Всичко това се случи за време, по-кратко от поемането на един дъх.
Въпреки това дългите пръсти на Квоте някак успяха да сграбчат китката на младежа. Баст, който не усети какво става или пък не го беше грижа, скочи към Летописеца, но не успя да помръдне — ръката на Квоте сякаш го беше хванала като в окови. Младият мъж яростно се опита да се освободи, но учителят му продължаваше да стои зад тезгяха с протегната към него ръка, неподвижен като стомана или камък.
— Спри! — гласът на Квоте изплющя във въздуха като заповед и в последвалата тишина думите му прозвучаха остро и гневно. — Няма да позволя да има разпри между моите приятели. И без това съм загубил достатъчно. — Очите му се спряха на Летописеца. — Развали онова, което стори, или аз ще го разруша.
Летописеца спря и потръпна. След това устните му започнаха беззвучно да мърдат и той вдигна леко треперещата си ръка от колелото сивкав метал, който лежеше върху масата.
Напрежението напусна тялото на Баст и за момент той увисна като парцалена кукла на китката си, която изправеният зад тезгяха Квоте продължаваше да стиска. Олюлявайки се, Баст успя да се задържи на краката си и се подпря върху тезгяха. Квоте му хвърли дълъг, изпитателен поглед и след това пусна китката му.