Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Може и така да е. — Бен насочи Алфа и Бета към едно място от другата страна на камъка, което беше отдалечено от по-голямата част от останалите фургони.

— Върни се веднага след вечеря. Трябва да поговорим. — Той се обърна, без да ме погледне, и започна да разпряга Алфа от фургона.

Никога преди не бях виждал Бен в подобно настроение. Обезпокоен, че съм разрушил връзката между нас, се обърнах и побягнах към фургона на родителите си.

Намерих майка си да седи пред току-що стъкмения огън и бавно да добавя съчки, за да го разпали. Баща ми седеше зад нея и разтриваше гърба и раменете й. И двамата вдигнаха поглед при звука на тичането ми.

— Мога ли да се храня с Бен тази вечер?

Майка ми погледна нагоре към баща ми и после обратно към мен.

— Не бива да досаждаш, скъпи мой.

— Той ме покани. Ако отида веднага, ще мога да му помогна да се установи за през нощта.

Тя размърда рамене и баща ми отново започна да я разтрива.

— Съгласна съм, но не го карай да стои до късно. — Тя ми се усмихна. — Сега ме целуни.

Майка ми протегна ръце към мен и аз я прегърнах и целунах. Баща ми също ме целуна.

— Я ми дай ризата си да има с какво да се занимавам, докато майка ти приготвя вечерята. — Той свали ризата от мен и опипа разкъсаните й краища. — Тая риза е цялата в дупки, много повече, отколкото е редно.

Започнах със запъване да обяснявам, но той махна с ръка.

— Знам, знам, всичко това се е случило заради по-висша цел. Опитай се да бъдеш по-внимателен или следващия път ще те накарам сам да си я зашиеш. В твоя сандък има чиста риза. Бъди така любезен да ми донесеш игла и конец, като ходиш дотам.

Набързо притичах до задната част на фургона и си извадих чиста риза. Докато тършувах за игла и конец, чух майка ми да пее:

P>

Вечер, докато слънцето залязва,

аз ще се взирам от височината.

Отдавна трябваше да си при мен,

но любовта ми ти е все тъй вярна.

P$

Баща ми отговори:

P>

Вечер, когато светлината отмира,

най-сетне поемам към дома.

Вятърът през върбите въздиша.

Моля те, съхрани пламъка в сърцето си.

P$

Когато излязох от фургона, той я беше наклонил драматично в прегръдките си на една страна и я целуваше. Поставих иглата и конеца до скъсаната риза и зачаках. Беше добра целувка. Изучавах ги внимателно с неясната мисъл, че някога в бъдеще и аз може би ще искам да целуна някоя дама. И ако щях да го правя, исках добре да си свърша работата.

След известно време баща ми ме забеляза и повдигна майка ми.

— Дължите пол'вин пени за представлението, господин Воайор — засмя се той. — Защо си още тук, момче? Мога да се обзаложа на същата сума, че те е забавило желанието да зададеш въпрос.

— Защо спираме при сивите камъни?

— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…

P>

Дори в съня като притегляща скала

масивен камък сочи твоята посока.

Той все по-навътре във Фае те води.

Като камъка на хълма или в долината

Сивият камък те води към нещо, нещо…

P$

Баща ми стоя така секунда-две и подръпваше долната си устна, загледан в празното пространство. Накрая поклати глава.

— Не мога да си спомня края на последния ред. Бога ми, не харесвам поезията. Как изобщо някой може да запомни думи, които не са облечени в музика? — Челото му се набръчка, докато той съсредоточено мърмореше под мустак думите.

— Какво е „притегляща скала“? — попитах.

— Това е старото наименование за тъмнозелените камъни — обясни майка ми. — Те са парчета желязо от звездите, които притеглят към себе си всяко друго желязо. Преди време видях такъв на една витрина. — Тя погледна към баща ми, който продължаваше да си мърмори.

— Видяхме тъмнозеления камък в Пелересин, нали?

— Хмм? Какво? — Въпросът го извади от унеса му. — Да, Пелересин. — Той отново подръпна устната си и потръпна. — Запомни това, сине, дори и да забравиш всичко друго. Поетът е музикант, който не може де пее. Думите трябва да открият съзнанието на човека, преди да могат да докоснат сърцето му, а съзнанията на някои хора са печално малки цели за откриване. Докато музиката докосва сърцето директно, независимо колко малко или неподатливо е съзнанието на човека, който слуша.

Майка ми изсумтя по малко неподобаващ за дама начин.

— Елитарист. Просто остаряваш. — Тя въздъхна драматично. — Точно това е голямата трагедия, второто нещо, което човек загубва с остаряването, е паметта.

Баща ми придоби надут и възмутен вид, но майка ми не му обърна внимание и ми каза:

— Между другото, единственото нещо, което кара трупите да спират край сивите камъни, е мързелът. Текстът на поемата би трябвало да гласи:

P>

През всеки сезон,

още щом съм на път,

аз все търся резон —

камък сложен край път,

да отдъхна до него.

P$

Очите на баща ми хитро проблеснаха и той застана зад нея.

— Стар ли? — запита той с нисък глас, докато пак заразтрива раменете й. — Жено, имам намерение да ти докажа, че грешиш.

— Господине, имам намерение да ви позволя да го направите — шеговито се усмихна тя.

Реших да ги оставя да си говорят и тъкмо се готвех да се затичам към фургона на Бен, когато чух баща ми да се провиква след мен:

— За утре следобед да си готов с гамите и второ действие на „Тинбертин“.

— Добре — изкрещях в отговор, докато тичах.

Когато се върнах при Бен, той вече беше разпрегнал Алфа и Бета и ги разтриваше. Започнах да подготвям огъня, като заобиколих купчина сухи листа с пирамида от все по-големи съчки и клони. Когато свърших, се обърнах към мястото, където седеше Бен.

Отново настъпи тишина. Почти можех да усетя как се опитва да подбере подходящите думи, когато той заговори:

— Какво знаеш за новата песен на баща ти?

— Тази за Ланре ли? Не много. Знаеш го какъв е. Никой няма да я чуе, преди да я е завършил. Дори и аз.

— Нямам предвид самата песен — рече Бен, — а историята зад нея. Историята за Ланре.

Помислих за десетките истории, които бях чул баща ми да събира през изминалата година, опитвайки се да открие общото в тях.

— Ланре бил принц… или крал. Важен човек. Искал да бъде по-могъщ от всеки друг на света. Продал душата си за власт, но нещо се объркало и мисля, че след това полудял или никога повече не могъл да заспи, или… — спрях, когато видях, че Бен поклаща глава.

— Не е продал душата си — каза Бен. — Това са глупости. — Той въздъхна и сякаш се смали. — Не започнах както трябва. Не става въпрос за песента на баща ти. Ще говорим за нея, след като той я завърши. От друга страна, когато научиш историята за Ланре, това ще ти помогне да видиш цялостната картина.

Бен пое дълбоко дъх и започна отначало:

— Да предположим, че имаме неразумно шестгодишно хлапе. Какви вреди може да причини то?

Не отговорих веднага, защото не бях сигурен какъв е отговорът, който Абенти искаше да чуе. Вероятно щеше да е най-добре да съм откровен.

— Не много големи.

— А сега да предположим, че имаме двайсетгодишен младеж, който отново е безразсъден — колко опасен може да е той?

Реших да се придържам към очевидните отговори:

— Пак не особено опасен, но повече от преди.

— А какво би станало, ако му дадеш меч?

Започнах да разбирам накъде бие и затворих очи.

— Ще стане много по-опасен. Разбирам какво ми казваш, Бен. Властта не е лошо нещо, а глупостта обикновено е безобидна. Взети заедно обаче, властта и глупостта са наистина опасни.

— Не съм казвал „глупав“ — поправи ме Бен. — Ти си умен. И двамата го знаем. Но можеш да бъдеш безразсъден. Умният, но безразсъден човек е една от най-плашещите възможни комбинации. А още по-лошото е, че аз те научих на някои опасни неща.

Бен погледна към купчината дърва, които бях приготвил, след това взе листо, прошепна няколко думи и продължи да наблюдава как в центъра на натрупаните клони и сухи дърва оживя малък пламък. Той се обърна и ме погледна.

— Правенето на нещо толкова просто като това може да те убие. — На устните му се появи бледо подобие на усмивка. — Или пък търсенето на името на вятъра.

Тръгна да казва още нещо, но размисли, затвори уста, разтри лицето си и дълбоко въздъхна. Когато свали ръце, изглеждаше уморен.

— На колко години си, че забравих?

— Следващия месец ставам на дванайсет.

— Лесно се забравя това — поклати глава той. — Не се държиш като дванайсетгодишен. — Разбута огъня с пръчка и добави: — Бях на осемнайсет, когато започнах да уча в Университета. Трябваше да стана на двайсет, докато науча онова, което ти знаеш сега. — Загледа се в пламъците. — Съжалявам, Квоте. Искам да остана сам тази нощ. Трябва да помисля.