Матю Райли Летящ старт - Unknown

Точно когато аплодисментите за президента на Италия вече стихваха и Джейсън се канеше да си тръгне, едно младо и много красиво момиче изведнъж седна до него.

— Здрасти. Ти си Джейсън Чейсър, нали?

— Ъъъ… — заекна Джейсън, поразен от страхопочитание, — да.

Тя беше приблизително на неговите години — 15, с големи сини очи и смайващи руси коси. Носеше скъпа небесносиня коктейлна рокля, която подхождаше на очите ѝ. Накратко, беше най-красивото момиче, което беше виждал.

— Аз съм Дидо — представи се тя с италианско-американски акцент. — Дидо Еманюел и съм голям фен. Преди няколко дена те гледах по телевизията в училищния турнир, а днес в квалификацията. Ти си направо удивителен, а я се виж колко си млад! Окей, извинявай. Видях те и реших да ти кажа здрасти. Така че… здрасти!

Джейсън беше направо онемял.

— Здра… здрасти.

— Е — продължи Дидо, — ти май се готвиш да си вървиш. Няма да ти досаждам повече. Може би — да се надяваме — ще се видим отново.

Стана, стрелна го с големите си сини очи и Джейсън направо се разтопи.

Дидо си тръгна доволна от масата, а Джейсън седеше и гледаше подире ѝ.

Сали Макдъф разруши магията, като го потупа по рамото.

— Браво, Ромео. Не знаех, че толкова те бива по приказките с дамите. Хайде да анализираме постиженията ти по време на разговора: ъъъ… да, здра… здрасти и бла… благодаря. Но не се отчайвай, шампионе, сигурна съм, че следващия път ще се справиш. Хайде да си вървим и да те сложим да спиш. Утре почиваме. А в неделя се състезаваме.

Грандхотел «Ломбарди»Венеция II, Италия

Събота

Събота за Джейсън беше «фокусен ден».

Време, през което да поседи и да си мисли за голямото състезание.

Тъй като пресата се беше разположила пред хотела, Джейсън остана в апартамента си през по-голямата част от деня, като през повечето време зяпаше през прозореца морето.

Бъг си играеше на автомобилни състезания с игровата конзола — това беше неговият начин да разпуска. Сали крачеше насам-натам и четеше и препрочиташе «Правила и предписания в боксовете при професионални състезания».

Следобед пристигнаха Марта и Хенри Чейсър. Бяха искали да дойдат по-рано през седмицата, но Хенри трябваше да свърши нещо във фермата. Сега просто си почиваха — Хенри се възхищаваше на апартамента, а Марта както обикновено плетеше.

Пристигна и новият състезателен гащеризон на Джейсън: чисто нов, черен, кожен, жълти ивици се спускаха по ръцете и краката, а на гърдите се мъдреше надпис «Ломбарди». Черни ръкавици, черни обувки и лъскава жълта каска допълваха екипировката. Бъг и Сали получиха същите екипи.

В ранната привечер Джейсън взе едно съдбоносно решение. Обслужването по стаите му беше омръзнало и той слезе във ВИП трапезарията на хотела, за да хапне.

ВИП трапезарията беше клуб-ресторант, запазен за хотелските гости, които населяваха високите етажи.

Седна сам на една от масите и видя на друга маса Дидо с двама възрастни — вероятно родителите ѝ.

— Дидо?

— Джейсън! — Дидо дойде при него.

— Не знаех, че си отседнала тук.

— Да, тук съм с родителите ми — отговори момичето. — Виж, ти сигурно искаш да останеш сам, за да се подготвиш за състезанието, така че ще те оставя…

— Не — прекъсна я Джейсън. — Няма нужда. Искам да кажа, ако искаш… и ако вашите нямат нищо против… можем да вечеряме заедно.

По лицето на Дидо плъзна чудно красива усмивка.

— Ще ми е приятно! Отивам да ги попитам.

След минути Джейсън беше настанен до един от панорамните прозорци, които гледаха към Канале Гранде, и вечеряше с красивата Дидо Еманюел на светлината на една-единствена свещ — двама юноши, които приличаха на възрастни и вечеряха в един от най-недостъпните за простосмъртни ресторанти в света.

Разговаряха до късно и на Джейсън му харесваше всяка минута. Дидо беше умна, забавна, пленителна и нормална. А най-хубавото беше, че тя, изглежда, също го харесваше! Преди да се усетят, ресторантът се изпразни и те седяха сами в помещението и едва когато се появи Сали Макдъф, Джейсън излезе от подобното на транс състояние.

— Ей, шампионе, всички се чудехме къде си. Решихме, че може да си излязъл да зяпаш звездите. Обаче вече е малко прекалено късничко и за това. Наближава полунощ.

— Какво!? — Джейсън си погледна часовника. Права беше. Стрелките показваха 23:55. — Дидо, съжалявам, но трябва да вървя, за да поспя малко. Утре е големият ден.

— Хей, няма проблеми — усмихна се Дидо. — Аз съжалявам, че те задържах толкова до късно. Дори не усетих как мина времето. Благодаря за вечерята.

Джейсън поклати глава.

— Не, аз ти благодаря. Беше истинско удоволствие.

И си тръгна със Сали.

Тя го оглеждаше развеселена.

Джейсън крачеше, сякаш е в облаците.

Сали поклати глава.

— Джейсън, знаеш ли, ето това харесвам у теб. Че бързо учиш. Вчера пред това момиче се прояви като заекващ идиот, а днеска си велеречив като самия Казанова. Добра работа, момче. Добра работа. А сега гледай да поспиш, защото утре ще е голям ден.

Италианско бяганеРим, Италия

Неделя, денят на състезанието

— Състезатели, това е триминутното предупреждение. Моля персоналът от боксовете да освободи района на старта — избоботи един сериозен глас от високоговорителите.

Стартът за Италианското бягане беше в Колизея. Всеки състезател тръгваше от самия център на 2000-годишния римски амфитеатър.

Първи потегляше първият в класирането и се изстрелваше от стадиона. Следваше го класираният на второ място: транспортната лента с ширината на болид щеше да го пренесе до стартовата решетка точно двайсет секунди по-късно. След него щеше да дойде третата кола и така нататък — всички изкачвани до стартовия район с транспортната лента. Нов състезател потегляше на всеки двайсет секунди, докато всички 28 не се озовяха на трасето.

Джейсън и Бъг стояха до Ф-3000 — сега прекръстен на «Аргонавт II» — в тъмния каменен тунел, където минаваше транспортната лента. Бяха 12 поред.

Очите на Джейсън обхождаха помещението за подготовка.

— Няма да дойде — отсече той.

Сали — беше със слушалки на главата — добави:

— Не си вдига и телефона.

Нямаше и следа от Скот Сиракюз. Не беше пристигнал в Италия, нито беше оставил някакво съобщение за Джейсън и отбора. Нито «успех», нито нищо.

Това, че родителите на Джейсън бяха тук, беше чудесно, но той се надяваше, че и Сиракюз ще дойде — дори и само да му каже няколко професионални думи на подкрепа.

— Състезатели, една минута до старта. Моля първият в класирането да излезе на стартовата решетка.

— Джейсън… — Сали го подбутна към «Аргонавт II».

Джейсън обаче още оглеждаше района за Сиракюз.

Простата истина беше, че страшно го друсаха нервите.

Никога не се беше чувствал толкова нервен. Стомахът му се свиваше. Направо не можеше да повярва: той щеше да участва в състезание на професионалисти! Всяка неделя даваха професионални състезания по телевизията, но докато не участваш сам, няма начин да разбереш какво е усещането.

Обърна се към колата си — и забеляза някакво движение край задния спойлер на «Аргонавт II». За миг беше готов да се закълне, че е видял някого да се крие там — дребен човек — мъж, когото вече беше срещал.

Рави Гупта.

Отиде да провери, но нямаше никого. Огледа и спойлера, но не откри нищо не на място или повредено.

И тогава — гледай ти — видя Рави Гупта съвсем наблизо да разговаря с друг пилот.

Гупта забеляза, че го гледа, и му махна весело.

Джейсън го огледа предпазливо.

— Сали, познаваш ли този тип? Онзи дето ми маха.

— Разбира се — сниши глас Сали. — Това е Рави Гупта. Не се забърквай с него. Той е кофти тип.

— С какво се занимава? — попита Джейсън, като се сети за странните въпроси, които индиецът му беше задавал в петък вечерта: как се справя с професионалното състезание, как намира допълнителната мощност на Ф-3000.

— Не знаеш кой е Рави Гупта? О, извинявай, но все забравям, че си още твърде малък. Рави Гупта е комарджия. Букмейкър. Един от най-големите букмейкъри в света на ФЛК. Хайде да вървим. — Тикна му каската в ръцете. — Имаме по-важна работа.

— Именно — отговори Джейсън и взе каската.

С Бъг се настаниха в двуместната кабина и си сложиха коланите.

Бъг каза нещо в слушалката в ухото му.

— Да, и мен — отговори Джейсън. — Присвива ме и се върти като центрофуга на пералня.

Огромната транспортна лента се раздвижи с драматично металическо щракане и суперобтекаемият черно-златист «Локхийд-Мартин» на Алесандро Ромба, първия в стартовата решетка и настоящ световен шампион, беше пренесен на арената на Колизея…

… и 60 000 ВИП зрители ревнаха в един глас.

Колата на Ромба ла Бомба спря. Сочеше като ракета към външната арка на Колизея. Това беше изходът към същинското трасе.