Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Въпреки това тя била мъдра и знаела, че хората може и да не разберат това. Затова пазила Менда близо до себе си и когато приятелите и съседите й идвали да я посетят, тя ги отпращала.
Но това не можело да продължи дълго, тъй като в малкия град няма тайни. Хората знаели, че Периал не била женена.
И макар децата, родени без брак, да били нещо обичайно по онова време, деца, достигнали зрелост за по-малко от два месеца, не се срещали често. Хората се страхували, че Периал е била в леглото с демон и детето й е демонско.
В онези мрачни времена такива неща се били случвали и преди и хората се страхували.
И така, всички се събрали заедно на първия ден на седмия цикъл и се отправили към малката къщичка, в която Периал живеела сама със сина си. Водел ги градският ковач, чието име било Ренген.
— Покажи ни момчето! — изкрещял той, но от къщата не дошъл никакъв отговор и той продължил: — Доведи момчето и ни покажи, че то е обикновено, човешко дете!
Отвътре не се чул звук и макар в тълпата да имало много мъже, никой от тях не искал да влезе в къща, в която може да има демонско дете. Така че ковачът изкрещял отново:
— Периал, доведи младия Менда или ще изгорим къщата заедно с теб.
Вратата се отворила и навън пристъпил мъж. Никой не го познавал, защото макар да били минали само седем цикъла, откакто бил в утробата, Менда изглеждал вече като седемнайсетгодишен младеж. Той се изправил гордо с гарвановочерната си коса и очи.
— Аз съм този, когото мислите за Менда — казал той със силен и дълбок глас. — Какво искате от мен?
Звукът на гласа му накарал Периал, която била вътре в къщичката, да ахне. Това не само било първият път, в който Менда проговарял, но също така тя разпознала същия глас, който бил чула в съня си преди много месеци.
— Какво искаш да кажеш с това, че те мислим за Менда? — попитал ковачът и здраво стиснал чука си.
Той знаел, че има демони, които изглеждат като хора, или носят човешките тела като костюми по същия начин, както хората се крият под овчи кожи.
Детето, което не било дете, заговорило отново:
— Аз съм синът на Периал, но не съм Менда. И не съм демон.
— Докосни тогава чука ми — казал Ренген, защото знаел, че демоните се страхуват от две неща: студено желязо и чист огън.
Той протегнал напред тежкия си ковашки чук. Чукът треперел в ръцете му, но никой не се учудил на това.
Този, който не бил Менда, пристъпил напред и поставил и двете си ръце върху желязната глава на чука. Нищо не се случило.
Периал, която наблюдавала от вратата на къщата си, избухнала в сълзи, защото макар да се доверявала на Техлу, майчинското чувство в нея я карало да се страхува за сина си.
— Аз не съм Менда, макар майка ми да ме е нарекла така. Аз съм Техлу, Господарят на всичко. Дойдох да ви освободя от демоните и порочността, която се таи в сърцата ви. Аз съм Техлу, син на самия себе си. Нека всички грешници да чуят гласа ми и да треперят.
И наистина всички се разтреперили. Но някои отказали да повярват на думите му.
Нарекли го демон и го заплашили. И понеже били ужасени, изрекли тежки думи. Някои хвърляли камъни, проклели го и се изплюли върху него и майка му.
Тогава Техлу се ядосал и щял да ги избие всички, но тогава Периал скочила и сложила ръка на рамото му, за да го възпре.
— Какво можеш да очакваш? — тихо го попитала тя. — От хора, които живеят с демони за съседи? Дори и най-доброто куче хапе, ако е било ритано достатъчно често.
Техлу се замислил върху думите й и видял мъдростта й. Тогава погледнал към Ренген, погледнал дълбоко в сърцето му и рекъл:
— Ренген, сине на Енген, имаш любовница, на която плащаш да легне с теб. Някои хора идват при теб да им свършиш работа, а ти ги мамиш и крадеш от тях. И макар да се молиш на висок глас, ти не вярваш, че аз, Техлу, съм създал света и се грижа за всички, които живеят в него.
Когато Ренген чул това, той пребледнял и изпуснал чука си на земята. Защото всичко, което казал Техлу, било истина.
Техлу погледнал към събралите се мъже и жени. Надзърнал в сърцата им и казал какво видял. Всички те били такива грешници, че Ренген бил измежду най-добрите от тях.
Тогава Техлу начертал една линия в калта на пътя, така че тя лежала между него и всички останали.
— Този път криволичи така, както криволичи и пътеката на живота. Можете да изберете един от два пътя. Всички вие пътувате от другата страна. Трябва да изберете дали ще продължите по своя собствен път или ще дойдете от моята страна.
— Но пътят е един и същ, нали? Води до едно и също място — попитал някой.
— Така е.
— Къде води пътят?
— До смъртта. Всеки живот, с изключение на един, свършва със смърт. Такъв е редът на нещата.
— Тогава какво значение има от коя страна върви човек? — Ренген бил този, който питал.
Той бил едър мъж, един от малцината, които били по-високи от Техлу, но бил разтърсен от всичко, което бил видял и чул през последните няколко часа.
— Какво има от нашата страна на пътя?
— Болка — отвърнал Техлу с глас, твърд и студен като камък. — Наказание.
— А от твоята страна?
— Сега болка — отговорил Техлу със същия глас. — Сега и наказание — за всичко, което сте сторили. Това не може да бъде избягнато. Но и аз съм тук, това е и моят път.
— Как да пресека от твоята страна?
— Покай се, кажи, че съжаляваш, и ела от моята страна.
Ренген прекрачил линията и застанал до своя Бог. Тогава Техлу се навел и вдигнал чука, който Ренген бил изпуснал. Но вместо да му го върне, той ударил ковача с него като с камшик. Веднъж. Два пъти. Три пъти. При третия удар Ренген паднал на колене, като стенел и плачел от болка. Но след третия удар Техлу оставил чука настрани и коленичил, за да погледне ковача в лицето.
— Ти беше първият, който пресече чертата — тихо казал той, така че само Ренген да го чуе. — Това е трудна и смела постъпка. Гордея се с теб. Вече няма да се казваш Ренген, сега си Уерет — Ковача на пътя.
След това Техлу го прегърнал с двете си ръце и докосването му отнело голяма част от болката на Ренген, който сега бил вече Уерет. Но не цялата, защото Техлу говорел истината, когато казал, че наказанието не може да бъде избягнато.
Един по един останалите пресичали линията и Техлу удрял всеки от тях с чука. Но след като всеки мъж или жена паднел, Техлу коленичел и говорел с тях, давал им нови имена и излекувал част от болката им.
В много от мъжете и жените се криели демони, които побягвали с писъци, когато ги ударел чукът.
С тези хора Техлу говорел по-дълго, но накрая винаги ги прегръщал и всички те му били благодарни. Някои от тях радостно танцували от това, че са се освободили от ужасните неща, които живеели в тях.
Накрая от другата страна на линията останали седмина. Техлу три пъти ги попитал дали ще пресекат чертата и те три пъти му отказали. След третия път Техлу прескочил линията, ударил със страшна сила всеки от тях и ги съборил на земята.
Но не всички от тях били хора. Когато Техлу ударил четвъртия, се чул звукът на съскащо желязо и се разнесла миризмата на изгоряла кожа. Причината била, че четвъртият мъж изобщо не бил човек, а демон, облечен в човешка кожа. Когато това се разкрило, Техлу сграбчил демона и го строшил с ръцете си, като проклел името му и го върнал във външния мрак, който бил домът на демонския род.
Останалите трима се оставили да бъдат ударени. Никой от тях не бил демон, макар че от телата на някои от тях избягали демони. След като свършил, Техлу не проговорил на шестимата, които не пресекли линията, нито пък коленичил да ги прегърне, за да успокои раните им.
На следващия ден Техлу решил да довърши онова, което бил започнал. Той вървял от град на град и предлагал на всички хора същия избор, който веднъж вече бил дал. Резултатите винаги били едни и същи — някои пресичали чертата, някои оставали от другата страна, някои от тях не били хора, а демони и той ги унищожавал.
Но един демон се изплъзвал на Техлу. Това бил Енканис, чието лице било в сенки и чийто глас режел мислите на хората като нож.
Където и да отидел Техлу, за да предложи на хората да изберат своя път, Енканис вече бил ходил там преди него, унищожавал реколтата и отравял кладенците. Енканис карал хората да се убиват едни други и да крадат деца от постелите им посред нощ.
След като изминали седем години, Техлу вече бил ходил навсякъде по света. Той прогонил демоните, които ни морели. Всички освен един. Енканис бил на свобода и причинявал повече нещастия от хиляда демони, като разрушавал и плячкосвал всичко където и да отидел.
И така Техлу продължавал да го гони, а Енканис продължавал да бяга. Скоро Техлу бил на няколко дни след демона, после два дни, след това само половин ден. Накрая бил толкова близо след него, че усещал студа от преминаването на Енканис и можел да види отпечатъците от ръцете и краката на демона, защото те били белязани със студен черен скреж.