Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Енканис изревал яростно и невярващо, защото макар да бил прикован отново към колелото и Техлу да го държал по-здраво от веригите, които той счупил, видял как Техлу също гори в пламъците.

— Глупак! — простенал той. — Ще умреш тук заедно с мен. Пусни ме и живей! Пусни ме и аз няма да ти създавам повече неприятности!

И този път колелото не иззвъняло, защото Енканис бил уплашен наистина.

— Не — отвърнал Техлу. — Твоето наказание е смърт и то ще бъде изпълнено.

— Глупак! Безумец! — Енканис продължавал да се мята без всякаква полза. — Ти гориш в пламъците заедно с мен и ти ще умреш като мен!

— Всички неща се превръщат в пепел рано или късно, затова и тази плът ще изгори. Но аз съм Техлу. Син на самия себе си. Баща на самия себе си. Бил съм преди и ще бъда след това. Ако трябва някой да се жертва, то това трябва да бъда аз самият. И ако съм необходим и ме повикат, тъй както трябва, то тогава аз ще дойда отново, за да съдя и наказвам.

И така Техлу го държал върху горящото колело и нито заплахите на демона, нито писъците му го накарали да помръдне дори и на милиметър. Затова когато Енканис си отишъл от този свят, с него си тръгнал и Техлу, който бил и Менда. И двамата се превърнали на пепел в ямата в град Атур. Ето защо свещениците на техлините носят раса със сивия цвят на пепелта. И така сме научили, че Техлу се грижи за нас, наблюдава ни и ни пази от…

* * *

Трапис прекъсна разказа си, когато Джаспин започна да реве и да се мята върху въжетата си. Тъй като вече нямаше история, която да задържа вниманието ми, аз полека отново се унесох.

След този случай в мен остана едно подозрение, което така и не ме пусна. Беше ли Трапис свещеник на Техлу? Робата му беше парцалива и мръсна, но преди време цветът й можеше да е бил точно такова сиво. Някои части от историята му бяха неясни и объркани, но други беше разказвал с внушителен замах, сякаш ги рецитираше от своите полузабравени спомени. Може би от проповеди? Или от четенията му на „Книгата на пътя“?

Никога не го попитах. И макар често да се отбивах в мазето му през следващите месеци, така и никога не чух Трапис отново да разказва друга история.

> 24.

> Самите сенки

През цялото време, което прекарах в Тарбеан, продължавах да се уча, макар че голяма част от уроците бяха болезнени и неприятни.

Научих се как да прося. Това всъщност беше едно практическо приложение на актьорското изкуство пред много трудна публика. Справях се добре, но пари се печелеха трудно в крайбрежната част, а празната паница за просене означаваше студена и гладна нощ.

След множество опасни опити и грешки накрая открих правилния начин как да обирам чуждите кесии и джобове. Бях особено добър в джебчийството. Скоро и всички брави и ключалки не можеха да ми се опрат. Използвах чевръстите си пръсти за нещо, което родителите ми или Абенти никога не бяха предполагали, че ще правя.

Научих се да избягвам всеки с твърде бяла усмивка. Смолата денер избелва зъбите бавно, така че ако съответният любител на сладкото беше живял достатъчно дълго, та да му побелеят зъбите изцяло, беше твърде вероятно вече да бе продал всичко, което е притежавал. Тарбеан беше пълен с опасни хора, но никой от тях не бе по-опасен от пристрастените към сладкото, които имаха отчаяна нужда от още смола. Такъв човек би убил за няколко пенита.

Научих как да си правя обувки от парцали.

Истинските обувки се бяха превърнали в непостижима мечта за мен. Мисля, че през първите две години краката ми бяха вечно ледени или насечени от порязвания, най-често и двете.

Но след третата година кожата на стъпалата ми беше загрубяла като стара щавена кожа и можех с часове да тичам бос по грубите павета на градските улици, без изобщо да ги усещам.

Научих се да не очаквам помощ от никого. В лошите части на Тарбеан викът за помощ привличаше хищници, както миризмата на кръв, носена от вятъра.

* * *

Бях заспал, сгушен в скривалището си, там, където се събираха трите покрива.

Събудих се от звука на остър смях и тропот на крака в уличката под мен. Шляпащите стъпки спряха, отново се чу смях, последван от звук като от раздиране на плат. Тъй като спях на ръба на покрива, погледнах надолу към улицата. Видях няколко едри момчета, почти мъже. Бяха облечени като мен, в парцали, и ужасно мръсни. Бяха петима, може би шестима. Движеха се между сенките и самите те приличаха на сенки. Гърдите им се повдигаха високо от тичането и дори горе от покрива можех да чуя дъха им.

Онова, което преследваха, стоеше насред уличката — малко момче, най-много осемгодишно. Едно от по-големите момчета го притискаше към земята. Голата кожа на момчето бледо блестеше на лунната светлина. Отново се чу звукът на съдран плат и момчето заплака с глас. Накрая плачът му се превърна в сподавено хлипане.

Останалите го наблюдаваха и говореха помежду си с тихи, настоятелни гласове, а на лицата им имаше жестоки, вълчи усмивки.

Аз самият бях преследван няколко пъти през нощта. Веднъж, преди няколко месеца, успяха да ме хванат. Погледнах надолу и бях изненадан да видя в ръката си, готова за хвърляне, тежка, червена керемида.

Спрях се за момент и погледнах назад към скривалището си. Там имах вехто одеяло и половин самун хляб. Парите ми за черни ши също бяха скрити тук — осем железни пенита, които бях скътал, в случай че късметът ми изневери. И най-ценното от всичко — книгата на Бен. Тук бях в безопасност. Дори и да ударех един от тях, останалите щяха да се качат на покрива за две минути. След това, дори и да успеех да избягам, нямаше да имам къде да отида.

Оставих керемидата. Върнах се на мястото, което се бе превърнало в мой дом, и се свих на завет в нишата под надвисналия покрив. Усуках одеялото в ръцете си и здраво стиснах зъби, като се опитвах да не чувам ниското боботене на разговора по-долу, прекъсвано от груб смях и тихи, отчаяни ридания.

> 25.

> Антракт — нетърпеливо търсене на причини

Квоте направи жест към Летописеца, който остави перото и се протегна с вдигнати над главата преплетени пръсти.

— От доста време не се бях сещал за това — каза съдържателят. — Ако търсиш причината защо се превърнах в онзи Квоте, за когото се разказват истории, предполагам, че можеш да я откриеш в това.

— Какво точно имаш предвид? — сбърчи чело Летописеца.

Квоте дълго мълча, загледан в ръцете си.

— Знаеш ли колко пъти в живота си съм бил пребиван?

Летописеца поклати глава.

Квоте вдигна поглед, засмя се и безгрижно сви рамене.

— Нито пък аз. Човек би си помислил, че нещо такова се запечатва в съзнанието. Че ще си спомням колко кости са ми били чупени, както и шевовете и превръзките. — Той поклати глава. — Не си го спомням. Но си спомням онова малко момче, което хлипаше в мрака. Спомням си го ясно след всички тези години, все едно се е случило едва вчера.

— Ти самият каза, че нищо не си могъл да направиш — намръщи се Летописеца.

— Можех — сериозно отвърна Квоте, — но не го сторих. Направих своя избор и съжалявам за това и до ден-днешен. Костите заздравяват. Съжалението остава в теб завинаги.

Квоте дръпна стола си от масата.

— Мисля, че ви разказвах достатъчно за тъмната страна на Тарбеан.

Той се изправи и продължително се протегна.

— Защо, Реши? — Думите внезапно бликнаха от устата на Баст. — Защо си останал там, ако е било толкова ужасно?

Квоте кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.

— Къде другаде можех да отида, Баст? Всеки, когото познавах, беше мъртъв.

— Не всеки — настоя Баст. — А Абенти? Можел си да отидеш при него.

— Хелоуфел беше на стотици километри разстояние, Баст — уморено отвърна Квоте, мина през стаята и се премести зад тезгяха. — Стотици километри без картите на баща ми, които да ме водят. Стотици километри без фургоните, в които да пътуваш и спиш. Без всякаква помощ, без пари и без обувки. Предполагам, че такова пътуване не би било невъзможно. Но за едно дете, което все още не се беше съвзело от удара, предизвикан от загубата на родителите му… — Квоте поклати глава. — Не. В Тарбеан поне можех да прося или да крада. Едва успях да оцелея в гората през лятото. Но през цялата зима? — Той отново поклати глава. — Щях да умра от глад или от измръзване.

Докато стоеше зад бара, Квоте напълни халбата си и започна да добавя щипки от разни подправки от различни малки кутии, след това със замислено изражение се отправи към голямата каменна камина.

— Разбира се, че си прав. Всяко друго място би било по-добро от Тарбеан. — Той сви рамене и се обърна към огъня. — Но всички ние сме подвластни на навиците си. Много по-лесно е да останеш сред коловозите на онова, което ти е познато. Може би дори съм си мислел, че заслужавам този живот. Че това ми е наказанието, че не съм бил там, за да помогна, когато дойдоха чандрианите. Наказанието ми, че не умрях, когато трябваше — заедно със семейството си.

Баст отвори уста да каже нещо, после я затвори и намръщено сведе поглед към масата.