Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Семьонов се представи официално. Марков му протегна ръка, каза своето презиме и като го покани да седне, помоли да изложи всичко, което има отношение към Кутепов. В разказа си Семьонов особено подчерта тези моменти, които свидетелствуваха за страха на Кутепов да бъде фотографиран и да остави портрета си в чужди ръце. Подробно описа по какъв начин старши инспекторът от криминалната служба подполковник Орлов получи веществени доказателства, изобличаващи Кутепов.

— Епизодът с фотографирането в кафенето през миналата година ли беше? — попита Марков, когато Семьонов завърши своя доклад.

— Да, в края на май — началото на юни.

— Само заради филма ли е бил Кутепов в апартамента на този младеж?

— Друго нищо не е изчезнало.

— У момичето не е ли останала някоя снимка?

— Нито една.

Марков замълча. Разказът на Семьонов, особено историята с фотографирането, затвърди увереността на Владимир Гаврилович, че наистина Кутепов що ги доведе до някаква следа. Той извади от касата една тънка папка, отвори я, прелисти старите посивели книжа и подаде един лист на Семьонов:

— Запознайте се.

Това беше формуляр от СД на хауптман Гуров със залепена снимка. След като Семьонов го прочете, Марков му даде заключението на експертите, идентифицирали портрета на Гуров от формуляра и преснимания портрет на Кутепов от направената снимка от Льоша Дмитриев в кафене „Над реката“ и която му беше изпратена именно от Семьонов.

Наблюдавайки израза на лицето на майор Семьонов, докато четеше заключението на експертизата, Марков неволно се усмихна: изведнъж изчезна всякаква насмешка и остана само един жаден интерес.

Семьонов с неохота върна книжата.

Марков каза, слагайки ги в папката:

— Бихме могли да го наречем далновиден и предпазлив, как мислите?

— Имате предвид тези номера със снимката? Определено предпазлив. А как е истинското му име, другарю полковник?

— Кутепов.

— Тогава той е даже много далновиден.

— Защо „тогава“?

— Обикновено такива като него при немците са били с истинските си имена, а се крият с чуждо, защото собственото е опетнено. А този обратното.

— Каква е разликата?

— Ами как? По-удобно е да си живееш с истинското име. Изведнъж те повика някой от старите познати — няма да трепериш.

— И това е вярно — каза Марков. — Как мислите, ще ни потрябва ли инспекторът от криминалната?

— Орлов? Той може да бъде много полезен.

Марков беше вече решил да извика Орлов, но винаги в такива случаи смяташе за необходимо да знае мнението на сътрудника, с когото им предстоеше да действуват заедно.

— Значи ще извикаме Орлов — каза Марков. — Ще се съберем утре сутринта, когато дойде той.

— Разрешете да го посрещна, другарю полковник!

— Добре. Но се наспете добре.

След този разговор последва телеграмата, получена от Орлов през нощта.

На сутринта Семьонов посрещна Орлов и заедно отидоха при полковник Марков. Полковникът се интересуваше от подробности, известни само на Орлов. След това Марков нареди на Орлов да се настани в хотела и да съобщи телефона си. Когато потрябва, ще го извикат. После Марков се обърна към Семьонов:

— Ето какво, Евгений Михайлович… Ще се наложи да останете по-дълго в Москва. С вас ли е целият гардероб?

— Това не е пречка, жена ми ще изпрати необходимите дрехи.

— Действувайте веднага, моля. Мисля, че ще имате доста работа.

Марков извика Семьонов в събота на 27 май и му разказа следното:

… Днес в осем и половина сутринта към дежурния администратор в хотел „Минск“ се обърнал мъж на средна възраст, който попитал в коя стая живее Виктор Андреевич Кутепов. Мъжът говорел руски като московчанин. Никой няма да го помисли за чужденец.

Като научил стаята, мъжът се качил на четвъртия етаж, почукал на вратата без всякакви условни знаци. Кутепов веднага отворил — явно е чакал. Гостът се бавил в стаята половин час и излязъл, както пристигнал — с празни ръце. Кутепов останал в стаята си. От хотела гостът тръгнал направо към площад „Маяковски“, слязъл в метрото, пътувал до проспект „Маркс“, изкачил се горе и тръгнал по улица „Горки“, а после по „Голяма Бронна“, от дясната й страна. Не бързал, все едно, че се разхождал. Като изминал петдесет-шейсет метра, се върнал обратно, минал покрай фасадата на една стара къща и изчезнал във входа. Бавил се там буквално няколко секунди. За това време не би могъл да се качи дори на втория етаж. Във входа няма мазе.

Като се появил отново на улицата, мъжът закрачил в обратна посока, към площад „Пушкин“. На тролейбусната спирка спрял една черна служебна волга, качил се и заминал.

Марков завърши така:

— Във входа върху рамката на вратата са намерени три ключа, два за врата, а третият — за кола. Загънати в книжка, на която има нещо написано. Ако това е тайник, те не са го ползували отдавна. Върху праха има само днешни следи. Скоро ще научим накъде е тръгнал.

Семьонов забеляза:

— Цяла епопея от ключове. Орлов донесе цяла огърлица. И тук има още три.

— Чии са според вас?

— Кутепов ги е дал.

— Това е лесно. Но от какви врати са?

— Трудно е да кажем.

В кабинета надникна помощникът на Марков.

— Владимир Гаврилович, викат ви.

Марков помоли помощника да остане на телефона в кабинета и излезе. Като се върна, каза на Семьонов:

— Мъжът, който оставил ключовете, пристигнал в хотел „Русия“. Оказало се, че е с чуждестранна група туристи. Вдругиден си заминават. Казвате, че Орлов е донесъл ключовете?

— Цяла връзка.

— Скоро ще бъдат готови дубликатите на тези, които са оставени на „Голяма Бронна“. Къде е Орлов сега?

— Вероятно в хотела.

Марков натисна копчето върху телефонната масичка. Влезе помощникът.

— Извикайте подполковник Орлов.

Помощникът излезе. Звънна един от телефоните на масичката.

— Ало, Владимир Гаврилович? — Това беше Павел Синицин.

— Аз съм. Казвай, по-кратко!

— Определена ми е среща. Днес в деветнайсет. Пред касата на кино „Ударник“.

— Отивай.

— А ако потрябва да се видя с вас?

— Както винаги.

„Както винаги“ означаваше във вилата извън града, където Марков обикновено се срещаше с Павел Синицин.

На Орлов му трябваше малко време, докато се добере до сградата на площад „Дзержински“. Влезе в кабинета с лъскавото куфарче.

Пет минути преди това на Марков бяха донесли фотокопие на бележката и дубликатите на ключовете. Двата ключа от бравите на врата той сложи пред Орлов.

— Казват, че сте голям специалист по тази част. Вижте, сравнете ги с тези, които са във вашето куфарче. Нямат ли нещо сходно?

Като извади от куфарчето връзката с девет ключа в отделен плик, Орлов започна да ги сравнява. Нямаше нищо сходно и близко между тях.

— А този чий е? — Марков даде на Орлов ключа от колата.

— Кутепов има жигули — каза Орлов. — Не намерихме в града неговата кола.

— Как мислите, ако тези два ключа са от вашия град, можем ли да установим от кой апартамент са?

Орлов вече навлезе в ситуацията.

— Много малко адреси ми идват наум при вида на тези ключове. — Той погледна към Семьонов. Онзи го попита:

— Искаш да кажеш — Сухови и Нестерови?

— Да — каза Орлов. — Ключовете на Дмитриеви са тук, не са оттам.

— Трябва да се проверят тези два адреса — каза Марков. — А кои са тези Нестерови?

— Галина Нестерова — приятелката на пострадалата Сухова — обясни Семьонов.

— Кога можем да проверим?

Орлов пресметна:

— По-рано от утре вечер няма да можем.

— Добре. Заемете се с това.

— Днес ще пристигне един другар от нашето управление — каза Орлов, — ще донесе заповед за арестуването на Кутепов. Ще проверим чрез него.

— Заповедта няма да ни попречи, но с арестуването на Кутепов не трябва да бързаме. — Марков стана, стисна ръката на Орлов. — Благодаря ви. Проверете ключовете, а след това ви чакам в кабинета.