Завръщането на резидента - Востоков Владимир

— А какво ще стане, ако откажа?

— Разсъдете сам. Вие не сте само частно лице, все пак имате задължения.

Докато пътуваше в електричката към вилата и прехвърляше своя разговор с този фалшив Ваня, у Павел се оформяше убеждението, че цялата му игра беше напразна. Като че ли той не направи никакво впечатление на Ваня. Всеки си говореше това, което му е писано в ролята, без да вниква в речта на събеседника.

С това и започна той разказа си, след като си отпи артезианска вода от ведрото на верандата, сядайки пред Владимир Гаврилович в беседката. Семьонов седеше малко по-встрани и слушаше, стараейки се не така явно да разглежда човека, с когото току-що го беше запознал полковникът.

След като предаде разговора си с Ваня, Павел каза:

— Изобщо този Ваня се чувствува като у дома си. От нищо не се страхува. Паролата ми каза пред очите на цяла Москва, води ме направо от мястото на срещата към хотела.

— Когато излизаше от Кутепов, беше съвсем друг — каза Марков.

— Наистина ли допускате, Владимир Гаврилович, че те сериозно говорят за това убийство?

— Какво чудно има? Според стандарта това е нормално. Друг е въпросът, че е предложено на тебе. Но ние трябва да изхождаме от това, че ти си разкрит.

— Сами да ни предават Кутепов — защо така изведнъж?

— Този Ваня не е скрил всичко от теб. Не е излъгал кога заминава. Нали?

— Не зная.

— Вярно е. Това е проверено. Но сутринта се държа съвсем другояче.

— Не им ли трябва повече Кутепов? — каза Павел.

— След един месец няма да е нужен.

— Защо? Какво се е случило?

Марков описа накратко какво се беше случило сутринта, обясни на Павел кой е Кутепов и добави:

— Че Кутепов вече е станал безполезен, а може би и вреден, не е трудно да се разбере. Защо — засега не е известно. Той си купи билет за влака за Сочи. Трябва да го арестуваме по пътя. Ще научим нещо, но се страхувам, че няма да бъде много.

— Не биха ми дали такъв, който е пълен с информация — забеляза Павел.

Марков погледна към Семьонов.

— Свържете се с Орлов, Евгений Михайлович. Нека довърши докрай работата по своя линия. Трябва да разпитаме Кутепов. Необходимо е веднага да го изправим пред фактите. Нека обясни защо е влизал в апартамента на Дмитриеви. Най-напред разговорът ще се води само около опита за убийство. А след това ще видим.

— В полза на делото ще бъде да говорим само за убийството — каза Семьонов.

— А как ще изглежда това от морално-етична гледна точка? Нали Сухова е жива!

— Такава тактика се допуска — възрази Семьонов. — Второ, тя остана жива по чиста случайност и не се знае как ще завърши.

— Решавайте в зависимост от хода на делото — каза Марков.

— Туристът Ваня чака да му се обадя — напомни Павел.

— Утре ще му се обадиш и ще кажеш, че си съгласен.

Ключовете, загънати в бележка, взе от „Голяма Бройна“ в неделя на 28 май в единадесет часа сутринта една висока възрастна жена, облечена в сив костюм, английски фасон. Като излезе от входа, тя си сложи черни плетени ръкавици, погледна към едната страна на улицата, после към другата, все едно размисляше накъде да тръгне, разтвори пъстър слънчев чадър и бавно тръгна към площад „Пушкин“.

Ходеше изправена, беше по-висока от повечето жени, които идеха насреща. Лицето й под цветния чадър изглеждаше много свежо и лесно можеше да се предположи колко миловидна е била на младини.

Тя влезе в магазин „Армения“ и си купи халва. След това се отправи към Елисеевския магазин и остана там не по-малко от час, а когато излезе от гастронома, голямата й пазарска чанта беше претъпкана така, че не можеше да се затвори.

На спирката пред кино „Русия“ се нареди на опашката за такси, след което се отправи към Курската гара.

До града, където пътуваше тази жена, електричката пътуваше близо два часа. От гарата тя отново тръгна с такси. Разплати се на една улица близо до центъра пред едноетажна дървена къща, на върха на която стърчаха две телевизионни антени — къщата беше на две семейства с обща градина.

След около десет минути тя се появи на вратата вече преоблечена в лека басмена рокля и бяла шапка на главата и отиде в хлебарницата на съседната улица.

Скоро от тази врата излезе млад мъж и отиде в градината. Седна на пейката под стария люляк и запали цигара.

Това беше Брокман.

Той нямаше преки контакти с никой друг, освен със стопанката на тази къща и все пак веригата направи късо съединение.

Глава 18

Ключовете

Късно вечерта, в понеделник, на 29 май, в Бутирския затвор Орлов разпитваше Кутепов.

Ако арестът беше оказал някакво въздействие върху Кутепов, то се изразяваше само в забавените движения. Той отговаряше охотно, но бавно, всеки път питаше повторно. Това можеше да се окачестви и като обикновен ход на човек, който иска да спечели време за обмисляне.

Върху закованата за пода маса бяха вещите на Кутепов, иззети при обиска: чанта с бръснарски принадлежности и носни кърпи, документи, пари — осемдесет рубли, акредитиви за десет хиляди, бележник, писалка и други джобни дреболии.

В бележника, сложен отделно в малко джобче, намериха половинка скъсана рубла, излязла от употреба.

Орлов постави на масата своето куфарче с веществените доказателства.

Той започна с обикновените думи за разпит:

— Къде бяхте през нощта на двадесет и първи срещу двадесет и втори май?

— Аз?… Пътувах с влака… за тук, за Москва… Тук — Кутепов посочи масата, — тук трябва да има билет.

Орлов беше вече видял билета в бележника и го намери бързо.

— Не е продупчен.

— Сега понякога във влаковете не дупчат билетите — помогна на Кутепов Семьонов.

Орлов беше доволен от обяснението.

— Познавате ли Светлана Сухова, гражданино Кутепов?

— Светлана Алексеевна? Която работи в универмага? Да, познавам я.

— Кога я видяхте за последен път?

— Аз?… Преди около две седмици, не, преди три седмици.

— Познавате ли Алексей Дмитриев?

— Дмитриев? За първи път чувам за такъв човек.

— Исках да попитам знаете ли къде живее Алексей Дмитриев, но отговорът ви прави излишно това. Така ли е?

— Точно така.

Орлов извади от куфарчето връзката с ключове и два плика с по един ключ във всеки. Той ги показа на Кутепов.

— Това ваши ключове ли са? Познавате ли ги?

— Възможно е да са мои, възможно е и да не са мои.

Орлов му даде да прочете акта за изземване на ключовете от дома и гаража на Кутепов и попита:

— Какво ще кажете сега? Ваши ли са ключовете?

— Длъжен съм да вярвам на акта.

— Отговорете направо — ваши ли са, или не?

— Мои са.

Орлов извади от куфарчето бравата, извадена от вратата на Дмитриеви, и заедно с ключа я даде в ръцете на Кутепов.

— Опитайте става ли ключът на тази брава?

Кутепов направи обидена гримаса: извинете, моля, за какъв ме мислите, що за детски шеги? Но истинските му чувства, разбира се, бяха други. При подобни случаи е прието да се казва, че човекът е обзет от остро безпокойство и предчувствие за надвиснала катастрофа. Кутепов пъхна ключа.

— Става.

Орлов му даде да прочете заключението на експертизата и каза:

— Ключът е ваш. Бравата е от апартамента на Алексей Дмитриев, когото вие ме познавате. Как ще обясните това?

Кутепов изглеждаше смъртно уморен и нямаше сили да отговори.

След това тази процедура беше направена с катинара от гаража и отново на въпроса „Как ще обясните това?“ Кутепов не отговори.

Орлов забиваше пирон под самата шапка — той показа на Кутепов плана на мястото с обозначение на оградата и частните гаражи. След това попита:

— С гаечния ключ ли ударихте Сухова?