Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Толкова силно исках да вляза вътре, че усещах вкуса на желанието в устата си. Това вероятно показваше някаква перверзна част от моята същност — дори когато най-накрая бях попаднал вътре в Архива, заобиколен от безброй тайни, аз бях все така привлечен от единствената заключена врата, която бях открил.

Вероятно търсенето на скритите неща е заложено в човешката природа. Или пък е заложено само в моята.

Точно тогава видях червеникавата нетрепваща светлина на симпатична лампа, която се приближаваше през редиците от книги. Това беше първият признак, който виждах, че и други студенти посещават Архива. Отстъпих крачка и зачаках, като си мислех да попитам онзи, който идваше, за онова, което се намира зад вратата. И какво означава „ВАЛАРИТАС“.

Червената светлина се уголеми и видях двама писари, които завиваха зад един ъгъл.

Те спряха, след това един се затича към мястото, където стоях, и грабна свещта от ръката ми, разливайки горещ восък върху нея, докато я гасеше. Изражението му едва ли би могло да е по-ужасено, дори и ако носех в ръката си току-що отрязана глава.

— Какво правиш с открит пламък тук, вътре? — попита ме той с най-силния шепот, който някога бях чувал.

Той снижи глас и размаха вече изгасената свещ към мен.

— В името на овъгленото тяло на Бога, какво ти става?

Потърках горещия восък върху опакото на ръката си. Опитвах се да мисля ясно през мъглата от болка и изтощение. _Разбира се_, помислих си аз, като си спомних усмивката на Амброуз, докато буташе свещта в ръцете ми и бързаше да ме вкара през вратата. _„Нашата малка тайна.“ Разбира се, трябваше да се сетя._

* * *

Единият от писарите ме изведе от Книгохранилището, докато другият изтича да доведе магистър Лорен. Когато влязохме в чакалнята, Амброуз успя да си придаде объркано и изненадано изражение. Той преигра в изпълнението на ролята, която беше подготвил, но беше достатъчно убедителен за писаря, който ме придружаваше.

— Какво прави той тук?

— Намерихме го да се мотае вътре — обясни писарят — _със свещ_.

— Какво? — Амброуз успя да изобрази съвършено слисано изражение на лицето си. — Е, _аз_ не съм го пуснал вътре — продължи той и отгърна един от регистрите. — Ето, виж сам.

Преди някой да успее да каже нещо друго, Лорен влетя в стаята. Обикновено спокойното му лице сега беше свирепо и твърдо. Почувствах, че ме облива студена пот и се сетих за онова, което Текам бе написал в своята „Теофания“: _„Има три неща, от които се страхуват всички мъдреци — бурното море, безлунна нощ и гневът на кроткия човек.“_

Лорен стърчеше над бюрото в чакалнята.

— Обясни ми какво се случи — попита той с треперещ от ярост глас писаря, който стоеше наблизо.

— Миках и аз видяхме потрепваща светлина в книгохранилището и отидохме да видим дали някой няма проблеми с лампата си. Намерихме го близо до югоизточното стълбище с това. — Писарят му подаде свещта. Ръката му леко трепереше под гневния поглед на Лорен.

— Как се случи това, ре'лар? — Лорен се обърна към бюрото, където седеше Амброуз.

Амброуз безпомощно вдигна ръце.

— Той дойде преди малко и попита дали няма да го пусна, понеже го нямаше в книгата. Известно време се карахме за това. Фела също беше тук през повечето време. — Той ме погледна. — Накрая му казах, че трябва да си върви. Сигурно се е вмъкнал, когато бях в задната стая да взема още мастило. — Амброуз сви рамене. — Или пък се е промъкнал покрай бюрото в „Томове“.

Аз просто стоях вцепенен, без да помръдвам. Частта от съзнанието ми, която не беше натежала от умора, беше заета с пронизващата болка, обхванала целия ми гръб.

— Това… това не е вярно — вдигнах поглед към Лорен. — Той ме пусна вътре. Отпрати Фела и след това ме пусна да вляза.

— Какво? — Амброуз ме зяпна изумено.

Колкото и да не го харесвах, трябваше да призная, че изпълнението му беше майсторско.

— И защо, в името на Бога, бих направил това?

— Защото те поставих в неудобно положение пред Фела — отвърнах аз. — Той беше този, който ми продаде и свещта — разтърсих глава, като се опитвах да проясня мислите си. — Не, всъщност ми я подари.

На лицето на Амброуз бе изписано удивление.

— Вижте го само — той се засмя, — малкият фукльо сигурно е пиян или нещо такова.

— Само преди малко ме биха с камшик! — протестирах аз и усетих как гласът ми прозвуча пискливо.

— Достатъчно! — извика Лорен и се надвеси над нас като някаква колона от гняв.

Когато чуха гласа му, писарите пребледняха.

Лорен се извърна встрани от мен и направи кратък, презрителен жест към бюрото.

— Ре'лар Амброуз е официално отстранен за разпуснатост по време на дежурство.

— Какво? — този път възмущението на Амброуз не беше престорено.

Лорен се намръщи в отговор и Амброуз си затвори устата. След това магистърът се обърна към мен и каза:

— На е'лир Квоте му е забранено да влиза в Архива. — Той на прави широк жест с опакото на ръката си.

Опитах се да измисля какво да кажа в своя защита.

— Магистре, аз не исках…

Лорен се завъртя към мен. Лицето му, винаги толкова спокойно преди, сега беше изпълнено с такъв студен и ужасен гняв, че аз отстъпих назад, без дори да се усетя.

— Не _си искал_? — повтори той — Изобщо не ме е грижа за твоите _намерения_, е'лир Квоте, измамни или не. Всичко, което има значение, е реалността на твоите постъпки. Ръката ти е държала огън. Вината е твоя. Това е урокът, който всички възрастни трябва да научат.

Сведох поглед в краката си, опитвайки се отчаяно да измисля нещо, което да кажа. Да намеря доказателство в своя подкрепа. Натежалите ми мисли все още се лутаха бавно напред-назад, когато Лорен излезе с широки крачки от стаята.

— Не разбирам защо трябва да наказват мен за неговата глупост — оплака се Амброуз на другите писари, докато аз безмълвно се отправих към вратата. Допуснах грешката да се обърна и да го погледна. Изражението на лицето му беше сериозно и внимателно контролирано.

Но в очите му имаше задоволство и присмех.

— Честно казано, момче — обърна се той към мен, — не знам какво си си мислил. Човек би очаквал, че един член на Арканум би трябвало да притежава повече здрав разум.

* * *

Отидох в столовата. Мислите ми се движеха бавно, докато пристъпвах тежко. Сложих купона си за храна върху един от сивите ламаринени подноси и си взех порция задушен пудинг, наденица и малко от вечния фасул. Бавно огледах стаята, докато накрая забелязах Симон и Манет, които седяха на обичайното си място в североизточния ъгъл на залата.

Докато вървях към масата, привлякох доста внимание.

Това беше разбираемо, като се имаше предвид, че бяха минали едва два часа, откакто бях вързан към стълба за наказания и публично бит с камшик. Чух някой да шепти:

— … не кървеше, след като го биха. Бях там. Нямаше дори и капка кръв.

Причината беше в нахлрута, разбира се. Той беше предотвратил кървенето.

Тогава идеята ми се бе сторила много добра. Сега тя ми изглеждаше дребнава и глупава. Амброуз никога нямаше да успее да ме измами толкова лесно, ако вродената ми подозрителност не беше притъпена. Сигурен съм, че щях да успея да намеря начин да обясня на Лорен какво се е случило, ако умът ми си беше на мястото.

Докато вървях към далечния ъгъл на стаята, осъзнах каква е истината. Бях изтъргувал достъпа си до Архива в замяна на малко слава.

Въпреки това не ми оставаше нищо друго, освен да се възползвам от нея по най-добрия възможен начин. Ако след тоя пълен провал всичко, което имах, беше малко репутация, то тогава трябваше да направя всичко, което можех, за да я увелича. Като държах раменете си изправени, минах през стаята до мястото, където седяха Симон и Манет, и оставих храната си на масата.

— Не съществува никаква такса за разглеждане, нали? — тихо попитах аз и се плъзнах на мястото си, като се опитах да не правя гримаси заради болката по гърба ми.

— Такса за разглеждане ли? — погледна ме безучастно Сим.

— Такса за разглеждане? — изкикоти се Манет над чинията си с боб. — Минаха няколко години, откакто за последен път съм чувал това. Тогава работех като писар и подлъгвахме студентите първи семестър да ни дадат по някое пени, за да използват Архива. Наричахме го „такса за разглеждане“.

— Това е ужасно — неодобрително го погледна Сим.

Манет вдигна ръце пред лицето си, уж да се защити.

— Просто малко безобидно забавление. — Манет ме погледна внимателно. — Затова ли е тая мрачна физиономия? Някой ти е прибрал едно медно пени?

Поклатих глава. Нямах намерение да призная, че Амброуз ме беше измамил с цял талант.

— Познайте на кого му забраниха да влиза в Архива — сериозно казах аз, отчупих коричка от хляба си и я пуснах в чинията с боба.

И двамата ме погледнаха безизразно. След известно време Симон предположи очевидното:

— Хм… на теб?

Кимнах и започнах да греба с лъжицата си от фасула. Не бях много гладен, но се надявах, че малко храна в стомаха ще ми помогне да се отърся от мудността, причинена от нахлрута. Освен това не ми беше в природата да подмина възможност да се нахраня.