Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Килвин ме остави да погледам доста дълго, преди да се доближи до мен.

— Между кеалдарите се носят легенди за вечногорящи лампи. Мисля, че някога те са били част от нашето изкуство. Търся ги от десет години. Направих много лампи, някои от тях много добри и горящи продължително време. — Той ме погледна. — Но нито една от тях не е вечногоряща.

Той тръгна надолу по редицата, за да ми покаже една от висящите сфери.

— Знаеш ли каква е тази, е'лир Квоте?

Тя не съдържаше нищо друго освен буца зеленикавосив восък, който гореше със зеленикавосив пламък. Поклатих глава.

— Хм. А би трябвало. Бяла литиева сол. Измислих я три цикъла преди да дойдеш при нас. Досега върви добре — двайсет и четири дни и очаквам да гори още много. — Той ме погледна. — Това, че успя да се досетиш за нещо такова, ме изненада, тъй като ми бяха необходими десет години да го измисля. Втората ти догадка — натриево масло, не беше толкова добра. Опитах го преди години. Изкара единайсет дни.

Той извървя цялото разстояние до края на редицата и ми посочи една празна сфера с неподвижен бял пламък.

— Седемдесет дни — гордо каза той. — Надявам се тази да е търсената, макар че да се надяваш е глупаво. Но ако гори още шест дни, ще бъде най-добрата ми лампа за тези десет години.

Той я наблюдава известно време със странно нежно изражение.

— Но всъщност не се надявам — решително отсече. — Правя нови лампи и своите измервания. Това е единственият начин да осъществиш някакъв напредък.

Той ме поведе мълчаливо обратно надолу към приземното ниво на работилницата.

Когато слязохме, се обърна към мен.

— Ръцете — заповеднически каза той и протегна очаквателно своите огромни лапи.

Като не знаех какво точно иска, вдигнах ръце пред себе си. Той ги пое в своите и докосването му беше изненадващо леко. Обърна ги и ги огледа внимателно.

— Имаш кеалдарски ръце — каза го, сякаш неохотно изричаше комплимент.

Вдигна своите, за да ги разгледам. Те бяха с дебели пръсти и широки длани.

Стисна ги в юмруци, които повече приличаха на големи дървени чукове, отколкото на обикновени ръце.

— Минаха много години, преди тези ръце да се научат да бъдат кеалдарски ръце. Късметлия си. Ще работиш тук. — Единствено от въпросителния наклон на главата му човек можеше да предположи, че сърдитото му мърморене всъщност е покана.

— О, да. Исках да кажа, благодаря ви, господине. За мен е чест да ме…

Той ме прекъсна с нетърпелив жест:

— Ела при мен, ако имаш някакви идеи за вечногорящата лампа. Ако главата ти е толкова съобразителна, колкото изглеждат ръцете ти… — Онова, което би могло да е усмивка, беше скрито от гъстата му брада, но в тъмните му очи проблесна весела искра, когато той добави шеговито колебливо, почти закачливо. — Ако! — повтори той, вдигнал нагоре големия си като глава на чук пръст. — То тогава аз и моите хора ще ти покажем някои неща.

* * *

— Трябва да решиш към кого ще се прикрепиш — каза Симон. — За да станеш ре'лар, трябва да те спонсорира някой магистър. Така че трябва да избереш някого и да се залепиш за него като лайно за обувката му.

— Очарователно — сухо изкоментира Совой.

Совой, Уилем, Симон и аз седяхме на една отдалечена маса в дъното на „При Анкер“, изолирани от тълпата в нощта на Фелинг, която изпълваше помещението с постоянното ниско бучене на разговорите си. Конците ми бяха извадени преди два дни и празнувахме моя първи пълен цикъл в Арканум.

Никой от нас не беше особено пиян. Но никой от нас не беше и особено трезвен. Къде точно сме се намирали между тези две точки, е плод на безсмислени догадки и аз няма да губя време да ви занимавам с това.

— Просто ще се съсредоточа върху това да бъда блестящ — каза Совой — и ще чакам магистрите да го осъзнаят.

— И как ще мине тоя номер при Мандраг — попита Уилем с разсеяна усмивка.

— Мандраг е конски задник. — Совой хвърли мрачен поглед на Уилем.

— Това обяснява защо си го заплашил с камшика си за езда — рече Уилем.

Покрих с ръка устата си, за да сподавя смеха си.

— Наистина ли го направи?

— Те не казват каква беше цялата история — обидено отвърна Совой. — Той ме подмина, когато ми беше ред за повишение, и избра друг студент. Нарочно ме остави, за да може да ме използва за чирак, вместо да ме издигне до ре'лар.

— И ти го заплаши с камшик за езда.

— Имахме спор — спокойно продължи Совой — и се случи така, че в ръката си държах камшика си за езда.

— Размахал си го към него — подразни го Уилем.

— Просто яздех! — разгорещено отвърна Совой. — Ако преди часовете бях ходил по курви и бях размахал някой корсет срещу него, едва ли някой щеше да обърне внимание на това!

На масата настъпи моментно мълчание.

— Точно сега със сигурност бих обърнал внимание на нещо такова — рече Симон, преди заедно с Уилем да избухнат в смях.

Совой потисна усмивката си и се обърна към мен.

— Сим е прав в едно. Трябва да съсредоточиш усилията си върху една тема. Иначе ще свършиш като Манет — вечният е'лир. — Той се изправи и приглади дрехите си. — Сега ми кажете как изглеждам?

Строго погледнато, Совой не беше облечен по модата, защото оставаше верен на модеганския стил вместо на местния. Но нямаше никакво съмнение, че изглежда доста представителен в меките цветове на коприната и велура, които носеше.

— Какво значение има? — попита Уилем. — Да не се опитваш да си уговориш среща със Сим?

— За съжаление — усмихна се Совой, — трябва да ви напусна. Имам ангажимент с една дама и се съмнявам, че ще се засечем отново тази нощ.

— Не си ни казал, че имаш среща — запротестира Сим. — Не можем да играем на ъгли само тримата.

Това, че Совой изобщо беше дошъл с нас, си беше отстъпка от негова страна. Той не одобряваше особено избора на кръчми на Уил и Сим.

„При Анкер“ беше достатъчно долнопробна дупка, за да са евтини напитките, но и достатъчно висока класа, та да не се безпокоиш, че някой ще започне сбиване или ще повърне върху теб. Мястото ми харесваше.

— Вие сте добри приятели и добра компания — рече Совой. — Но нито един от вас не е жена, нито пък е очарователен — може би с изключение на Симон. — Совой му смигна. — Да си го кажем честно, кой от вас не би зарязал останалите на мига, ако го очакваше някоя дама?

Неохотно измърморихме в съгласие с него. Совой се усмихна — зъбите му бяха много бели и прави.

— Ще пратя момичето да ви донесе още напитки — каза той, докато се готвеше да тръгва. — За да облекчи горчивата болка от заминаването ми.

— Не е лош тип — замислено казах аз, след като той си тръгна. — За благородник.

Уилем кимна.

— Сякаш знае, че е по-добър от теб, но не те гледа отвисоко, защото знае, че не ти си виновен за това какъв си.

— И така, на кого ще се подмазваш? — попита ме Сим, като се подпря на лакти върху масата. — Предполагам, че няма да е Хеме.

— Или пък Лорен — горчиво добавих аз. — Трижди проклет да е тоя Амброуз. Толкова исках да работя в Архива.

— И Брандеур е вън от сметката — продължи Сим. — Ако Хеме иска да си го изкара на някого, Брандеур му помага да го направи.

— А какво ще кажеш за ректора? — попита ме Уилем. — И за лингвистиката? Вече говориш Сиару, макар акцентът ти да е малко варварски. — Поклати глава и продължи: — А какво мислите за Мандраг? Имам доста опит в химията. До алхимията е една малка крачка.

— Всички си мислят, че химията и алхимията са много подобни — засмя се Симон, — но всъщност не са. Дори не са и свързани помежду си. Просто по стечение на обстоятелствата споделят една и съща къща.

— Добре го каза — бавно кимна Уилем.

— Освен това — добави Симон — миналия семестър Мандраг докара около двайсетина нови е'лири. Чух го да се оплаква, че е станало твърде пренаселено.

— Ако искаш да минеш през Медика, ще ти трябва доста дълго време — каза Уилем. — Аруил е упорит като магаре. Няма начин да се огъне. — Докато говореше, той направи движение с ръка, все едно режеше нещо на парчета. — Шест семестъра е'лир. Осем семестъра ре'лар. Десет семестъра ел'тхе.

— Поне толкова — добави Симон. — Мола е ре'лар при него вече почти три години.

Опитах се да си представя как бих могъл да се справя с шест години плащане на такси за обучение.

— Може и да не ми стигне търпението за толкова — рекох аз.

Сервитьорката се появи с поднос с напитки. „При Анкер“ беше само наполовина пълен, така че работата беше точно толкова, колкото да се зачервят страните й.

— Вашият приятел благородникът плати тези напитки и още по една — каза тя.

— Започвам все повече да харесвам Совой — рече Уилем.

— Обаче — тя дръпна напитката на Уил, преди той да успее да си я вземе — _не ми_ плати за това, че сложи ръката си върху задника ми. — Тя погледна всеки от нас право в очите. — Вярвам, че тримата ще уредите сметката му, преди да си тръгнете.

— Той… — Сим започна да пелтечи някакво извинение — не е… не е… искал… в тяхната култура тези неща са общоприети.