Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.

— Има ли нещо, което трябва да знам за него? — попитах, тъй като почти катастрофалната ми среща с Деох беше изострила безпокойството ми.

— Чувал съм, че е доста приятен човек като цяло, но никога не съм говорил с него. Не прави нищо глупаво и всичко ще бъде наред.

— Благодаря — саркастично отвърнах, избутах стола си и се изправих.

Станчион беше среден на ръст и добре облечен в тъмнозелено и черно. Имаше кръгло брадато лице и малко шкембе, което се забелязваше вероятно само защото беше седнал. Той се усмихна и ми махна да се приближа със свободната си ръка. С другата държеше голяма халба.

— Здрасти — жизнерадостно рече той. — Имаш многообещаващ вид. Да не си дошъл да ни посвириш тази вечер? — многозначително повдигна вежди той.

Сега, когато бях по-близо до него, забелязах, че косата му е с лек тъмночервен оттенък, който изчезваше, ако светлината не падне под подходящия ъгъл.

— Надявам се, господине — казах аз, — макар че планирах да изчакам малко.

— О, разбира се. Ние никога не позволяваме на кандидатите да покажат таланта си преди залез-слънце. — Той направи пауза, за да отпие от напитката си, и когато завъртя глава, видях, че от ухото му висят златни свирки.

Той въздъхна и доволно изтри устата си с опакото на ръкава.

— А на какво свириш, на лютня ли? — Кимнах в отговор. — Решил ли си какво ще изпълниш, за да ни омаеш?

— Зависи, господине. Напоследък някой свирил ли е „Балада за сър Савиен Тралиард“?

Станчион повдигна вежди и се прокашля.

— Ами не — приглади брадата си той. — Някой се пробва с нея преди няколко месеца, но тя се оказа прекалено голям залък за него. Изпусна няколко тона и след това се оплете. — Той поклати глава. — По-просто казано, не, скоро никой не я е свирил.

Отпи още глътка от халбата си и я преглътна замислено, преди да продължи:

— Повечето хора мислят, че някоя песен с по-умерена трудност би им дала повече възможности да разкрият таланта си — внимателно подметна той.

Разбрах неизречения му съвет, но не се обидих.

„Сър Савиен“ е най-трудната песен, която някога съм чувал. Баща ми беше единственият човек в трупата, който притежаваше достатъчно умение, за да я изпее, и съм го чувал да я пее не повече от четири-пет пъти пред публика. Тя беше дълга само около петнайсет минути, но тези петнайсет минути изискваха бързо и прецизно свирене с пръсти, което, ако се направи както трябва, изтръгваше от лютнята два гласа едновременно — и мелодия, и хармония.

Това беше трудно, но не беше нещо, с което един умел музикант на лютня да не може да се справи.

Обаче „Сър Савиен“ беше балада и вокалната част беше контрамелодия, която вървеше обратно на темпото на инструмента. Това бе трудното. Ако песента се изпълнеше както трябва — с мъж и жена, които да се редуват в пеенето на строфите, — тя допълнително се усложняваше от женската контрахармония в припевите.

Когато беше добре изпята, тя те пронизваше право в сърцето.

За съжаление малцина бяха музикантите, които успяваха да запазят спокойствие посред бурята от звуци, които изпълваха песента.

Станчион отпи още една солидна глътка от халбата си и избърса брадата си с ръкав.

— Сам ли ще я пееш? — попита ме той леко развълнуван въпреки негласното предупреждение, което ми бе отправил. — Или си довел някой, който да пее с теб? Да не би някое от момчетата, с които дойде, да е кастрат?

Сподавих смеха си при мисълта Уилем да запее сопрано и поклатих глава.

— Нямам приятели, които да могат да я пеят. Мислех да повторя третия припев, за да дам възможността някой да излезе и да пее като Алоин.

— Точно в стила на трупите, а? — Той ме погледна сериозно. — Синко, не е моя работа да ти го казвам, но наистина ли искаш да се пробваш за свирките с човек, с когото никога не си репетирал?

Мисълта, че той осъзнава колко трудно би било това, ми вдъхна увереност.

— Горе-долу колко души, спечелили свирките, ще бъдат тук тази вечер?

Той се замисли за кратко.

— Горе-долу ли? Осем, а може и повече — дванайсетина.

— Значи по всяка вероятност ще има най-малко три жени, които са спечелили своите отличия за талант?

Станчион кимна, като ме наблюдаваше с любопитство.

— Е — бавно казах аз, — ако онова, което всички са ми разказвали, е вярно, ако само хората с истински талант могат да спечелят свирките, то тогава една от тези жени ще знае партията на Алоин.

Станчион отново отпи бавно и дълго, като ме наблюдаваше над върха на халбата си. Когато накрая я свали, той забрави да избърше брадата си.

— Ти май си доста горделив, а? — откровено отбеляза той.

Огледах се.

— Нали точно това е „Еолиан“? Чувал съм, че това е мястото, където гордостта плаща в сребро и свири в злато.

— Това ми харесва — каза Станчион по-скоро на самия себе си. — Свири в злато.

Той тресна халбата си върху тезгяха, като предизвика гейзер от пръски от пенливата течност, която беше в чашата.

— Проклет да си, момче. Надявам се да си толкова добър, колкото, изглежда, си мислиш, че си. Още някой, който притежава огъня на Илиен, би ми свършил работа тук.

Той прекара ръка през собствената си червена коса, за да подчертае двоякия смисъл на думите си.

— Надявам се, че това място е точно толкова добро, колкото всеки, изглежда, си мисли, че е — казах аз искрено. — Имам нужда от място, в което да горя.

* * *

— Не те изхвърли — саркастично отбеляза Симон, когато се върнах на масата, — така че предполагам, че не е минало толкова зле, колкото се очакваше.

— Мисля, че мина добре — разсеяно отвърнах аз, — но не съм съвсем сигурен.

— Как може да не знаеш? — възрази Симон. — Видях го да се смее. Това сигурно означава, че е минало добре.

— Не непременно — каза Уилем.

— Опитвам се да си спомня всичко, което му казах — признах аз. — Понякога устата ми започва сама да говори и на мозъка му е нужно малко време, за да я настигне.

— Това май се случва често? — попита Уилем с една от редките си спокойни усмивки.

Закачките им започнаха да ме успокояват.

— Все по-често — съгласих се аз и се ухилих.

Пиехме и се шегувахме за дреболии, клюки за магистрите и малкото жени студенти, които бяха привлекли вниманието ни.

Говорехме за това кого харесваме в Университета, но повече време отделяхме за обсъждане на хората, които не харесвахме, и търсехме причините за това и какво бихме направили с тях, ако ни се удаде възможност. Такава е човешката природа.

И така времето минаваше, а „Еолиан“ бавно се пълнеше с хора. След подигравките на Уилем Симон накрая се предаде и започна да пие скутен — силно черно вино от полите на планините Шалда, по-често наричано „отрежи опашка“.

Ефектът от виното се забеляза почти веднага. Симон започна да се смее по-гръмогласно с широко разтегната уста и да се върти неспокойно на стола си. Уилем си оставаше все така сдържан както обикновено. Купих следващите напитки, като поръчах чисто ябълково вино за всеки от нас. В отговор на намръщената физиономия на Уилем му казах, че ако спечеля признание за своя талант тази нощ, ще го окъпя в „отрежи опашка“, но ако някой от тях се напие преди това, лично ще го напердаша и изхвърля в реката. Те доста се поохладиха и започнаха да измислят мръсни стихчета за „Калайджията Танер“.

Оставих ги да се занимават с това и потънах в собствените си мисли. Не ми даваше мира мисълта, че може би си заслужаваше да се вслушам в неизречения съвет на Станчион. Опитах се да се сетя за други песни, които да са достатъчно трудни, за да покажат умението ми, но и достатъчно лесни, за да мога да проявя артистичния си талант.

Гласът на Симон ме върна към действителността.

— Хайде, ти си добър в римуването… — убеждаваше ме той.

Припомних си последната част от техния разговор, която слушах с половин ухо.

— „Опитай в расото на техлините“ — предложих незаинтересовано аз.

Бях твърде нервен, за да им обяснявам, че един от пороците на баща ми беше слабостта му към мръсните хумористични петостишия.

Те започнаха да се кикотят, докато аз се опитвах да се сетя за друга песен, която да изпълня. Не бях успял да постигна кой знае какъв успех, когато Уилем отново ме разсея.

— Какво! — попитах ядосано и после видях безизразния поглед в очите на Уилем, който се появяваше само когато видеше нещо, което наистина не му харесваше. — Какво? — попитах отново този път с по-умерен тон.

— Някой, когото всички ние познаваме и обичаме — мрачно рече той и кимна към вратата.

Не видях нито едно познато лице. „Еолиан“ беше почти пълен и над стотина човека се тълпяха само на приземния етаж. През отворената врата видях, че навън вече е нощ.

— Той е с гръб към нас. В момента прилага мазния си чар на една очарователна млада дама, която очевидно не го познава… Намира се вдясно от закръгления господин в червено — насочваше вниманието ми Уилем.