Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Това е, което мога да кажа, за метеглина. Ако не сте го опитвали, тогава съжалявам, че не мога да го опиша по-добре. Ако пък сте го опитвали, то няма нужда да ви напомням какъв е вкусът му.

С облекчение видях, че „отрежи опашката“ беше сипана в умерено големи чаши, като имаше една и за Станчион. Ако бяха дали халби с черно вино на приятелите ми, щеше да ми е нужна ръчна количка, за да ги върна обратно от другата страна на реката.

— За Савиен! — вдигна тост Уилем.

— Правилно! — съгласи се Станчион и вдигна своята чаша.

— Савиен… — успя да се включи и Симон, макар гласът му да звучеше като сподавено ридание.

— … и Алоин — добавих аз и с усилие придвижих огромната си халба, за да се чукна с техните чаши.

Станчион изпи своя скутен на един път с безгрижие, от което и на мен ми се припи.

— И така — рече той, — преди да те оставя на хвалбите на твоите колеги, трябва да те попитам нещо. Къде си се научил да правиш това? Имам предвид, да свириш с една липсваща струна.

Замислих се за момент.

— Кратката или дългата история искаш да чуеш?

— Засега кратката.

— Ами, просто е нещо, което успях да науча — небрежно махнах с ръка аз и се усмихнах. — Нещо, останало от грешната ми младост.

Станчион ме изгледа продължително и по изражението на лицето му си личеше, че се забавлява.

— Май сам си заслужих този отговор. Следващия път ще предпочета дългата версия. — Той си пое дълбоко дъх и огледа залата, при което обицата на ухото му проблесна на светлината. — Отивам да се смеся с тълпата. Няма да им позволя да ти се изсипят на главата всички наведнъж.

— Благодаря ви, господине — облекчено се ухилих аз.

Той поклати глава и направи подканящ жест към някой зад бара, който бързо му донесе пълна халба.

— По-рано тази нощ „господине“ звучеше добре и подходящо. Но сега за теб съм просто Станчион.

Той отново ме погледна, усмихна се и кимна.

— А аз как да те наричам?

— Квоте — отвърнах аз, — просто Квоте.

— За „просто Квоте“ — Уилем вдигна тост зад гърба ми.

— И за Алоин — добави Симон, подпря глава на ръката си и започна тихо да плаче.

* * *

Граф Трепе беше един от първите, които дойдоха при мен. Отблизо той изглеждаше по-нисък и по-възрастен. Но очите му бяха блестящи, весели, когато говореше за песента ми.

— Тогава тя се скъса! — каза той и лудо размаха ръце. — И всичко, което успях да си помисля, беше: _„Не сега! Не преди края!“_ Ти вдигна поглед към нас и след това отново го сведе надолу към струните, а в залата ставаше все по-тихо и по-тихо. След това ти отново сложи ръцете си върху струните и аз си помислих: _„Това момче е смело. Твърде смело. То не знае, че не може да спаси финала на една прекъсната песен със счупена лютня.“_ Но ти го направи! — Той се засмя, сякаш бях направил най-смешното нещо на света и след това затанцува бързите стъпки на фолклорен танц.

Симон, който беше спрял да плаче и вече бе започнал да се поддава на ласкателствата, които чуваше, се засмя заедно с графа. Уилем, изглежда, все още не можеше да прецени що за човек е Трепе и го наблюдаваше със сериозен поглед.

— Някой ден трябва да посвириш в моята къща — каза Трепе и побърза да вдигне ръка. — Сега няма да говорим за това и няма да отнемам повече от вечерта ти. — Той се усмихна. — Но преди да си тръгна, трябва да ти задам един последен въпрос. Колко години е прекарал Савиен при амирите?

— Шест — отговорих аз, без да се замислям. — Три години е трябвало да се доказва и още три години се е обучавал.

— Как мислиш, дали шест е добро число?

Нямах представа какво се опитва да ми каже.

— Шестицата не може да бъде наречена точно щастливо число — предпазливо казах аз. — Ако търсех щастливо число, бих се спрял на седем — свих рамене — или пък на три.

Трепе обмисли думите ми, потупвайки с пръст брадичката си.

— Прав си. Но шест години с амирите означава, че се е върнал при Алоин на седмата. — Той порови в джоба си и извади цяла шепа монети от най-малко три различни страни. Отдели седем таланта от цялата бъркотия и ги бутна в изненаданата ми ръка.

— Милорд — заекнах аз, — не мога да приема парите ви.

Не парите ме изненадаха, а сумата.

— И защо не? — Трепе изглеждаше объркан.

Отворих уста да отвърна, но се оказа, че това беше един от редките моменти, в които не можех да намеря подходящите думи.

Трепе се изкикоти и затвори ръката ми около монетите.

— Това не е награда за свиренето. Е, всъщност _е_ такава, но по-скоро като стимул, който да те поощри да продължаваш да се упражняваш, да ставаш все по-добър. Правя го в името на музиката. — Той сви рамене. — Виждаш ли, на лавровото дърво му е нужен дъжд, за да расте. Аз не мога да направя много по този въпрос. Но все мога да запазя главите на няколко музиканти, нали така? — На лицето му се появи дяволита усмивка. — Така че Бог ще се погрижи да има влага за лавровите дървета, а аз ще се погрижа музикантите да са на сухо място. И някои по-мъдри умове от моя ще решат кога да съберат едните с другите.

За момент замълчах.

— Мисля, че май сте по-мъдър, отколкото твърдите — рекох след малко.

— Е — рече той, като се опитваше да не показва какво удоволствие са му доставили думите ми, — не позволявай да се разчуе или хората ще започнат да очакват велики неща от мен.

Той се обърна и беше бързо погълнат от тълпата.

Плъзнах седемте таланта в джоба си и усетих как от раменете ми падна огромна тежест. Беше като отлагане на екзекуция.

Може би наистина беше така, тъй като нямах представа как Деви би ме окуражила да платя дълга си. За пръв път от два месеца можех спокойно да си поема дъх. Усещането беше приятно.

След като Трепе си тръгна, един от признатите музиканти дойде да отправи своите поздравления. След него се появи един кеалдишки лихвар, който стисна ръката ми и предложи да ми купи напитка.

След това дойдоха един дребен благородник, още един музикант и красива млада жена, за която реших, че може да е моята Алоин, докато не чух гласа й. Тя беше дъщерята на местен лихвар и разговаряхме накратко за различни дреболии, преди тя да си тръгне. Малко късно се сетих за обноските си и й целунах ръка, докато се разделяхме.

След това хората, които идваха и си отиваха, започнаха да се сливат в едно. Един по един ми изказваха своите почитания, поздравления, стискаха ръката ми, даваха ми съвети, завиждаха ми или ми се възхищаваха. Въпреки че Станчион спази обещанието си и успяваше да ги удържа да не идват всички наведнъж, не след дълго ми стана трудно да ги различавам един от друг. Освен това изпитият метеглин никак не ми помагаше в това начинание.

Не съм сигурен колко време мина, преди да се сетя да се огледам за Амброуз. След като обиколих с поглед залата, смушках Симон с лакът, та да се откъсне от играта, която той и Уилем играеха с шимове.

— Къде е най-добрият ни приятел? — попитах го аз.

Симон ме изгледа с празен поглед и аз осъзнах, че е изпил твърде много чаши, за да схване сарказма в думите ми.

— Амброуз — уточних аз, — къде е Амброуз?

— Разкара се — обяви Уилем с войнствена нотка в гласа — веднага щом свърши да свириш. Преди още да си получиш свирките.

— Той знаеше. Той знаеше — монотонно и с наслада повтаряше Симон. — Знаеше, че ще ги получиш, и не можа да понесе да види това с очите си.

— Изглеждаше зле, когато си тръгна — каза Уилем с тиха злоба. — Беше блед и трепереше като човек, който е разбрал, че някой цяла вечер му е плюл в напитките.

— Може би някой наистина го е правил — каза Симон с непривично за него злорадство, — аз бих.

— Трепереше ли? — попитах аз.

— Трепереше — кимна Уилем. — Сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Беше се облегнал на ръката на Линтен, когато си тръгна.

Симптомите ми прозвучаха познато — напомняха ми за измръзването от обвързване. В мен започна да се оформя неясно подозрение. Представих си как Амброуз ме е слушал, докато се носех върху звуците на най-красивата песен, която някога беше чувал, и е осъзнал, че скоро ще спечеля своите сребърни свирки.

Той не би сторил нищо прекалено очевидно, но вероятно е могъл да намери висящ конец или дълга треска от масата. И двете биха му осигурили съвсем неуловима симпатична връзка към струната на лютнята ми — в най-добрия случай не по-голяма от един процент, а по-вероятно едва една десета от това.

Представих си как Амброуз съсредоточено черпи от топлината на тялото си, докато ръцете и краката му бавно започват да измръзват. Виждах го в мислите си как трепери и се задъхва до мига, в който накрая струната се скъсва…

… А аз завършвам песента независимо от направеното от него. Ухилих се при тази мисъл. Разбира се, това не беше нищо повече от предположение, но нещо със сигурност беше скъсало струната на лютнята ми и аз дори за секунда не се усъмних, че Амброуз би направил нещо такова. Отново се съсредоточих върху думите на Симон: