Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Мария не се учуди от неочакваната поява на Павел. Той я посещаваше не често, но редовно. Във всеки случай толкова редовно, че синът й Сашко смяташе чичо Павел за свой човек, даже приятел, и то не заради това, че чичо Павел винаги носеше някакви подаръци. Самата Мария се отнасяше към Павел като към роднина, като брат на мъжа и, Михаил Тулев. Изобщо връзката й с Москва беше здрава, Владимир Гаврилович Марков й се обаждаше веднъж на месец, за рождените дни на нея и Сашко, и на всички празници обезателно изпращаше поздравления.

Мария, както и преди работеше като диспечер в таксиметровия гараж, животът й течеше постарому. Новото и радостното в него беше свързано само със сина. Ето сега например Сашко завършваше вече втори клас.

Материално беше добре, макар че заплатата й не беше голяма: всеки месец получаваше запис от Москва с част от заплатата на Михаил…

Като затвори вратата след себе си, Павел кимна към стаята на Сашко:

— Спи ли? Да поговорим в кухнята.

— Чай или кафе? — попита Мария в кухнята. — Защо не съблечеш шлифера?

— Аз съм за малко. Всичко ли е наред?

— Да. Транзит ли минаваш?

— Не, идвам специално при теб.

— Тогава закъде бързаш?

— Трябва да се настаня в хотела и да се наспя, утре ще ставам рано. Слушай сега, на въпроса.

Мария разбра, че Павел този път не е дошъл просто да ги види и на лицето й се изписа безпокойство.

— Ама ти не се плаши — каза Павел, сядайки срещу нея. — Няма нищо особено. Утре пристига един човек, мисля, че ще иска да те види.

— С Миша ли е свързано?

— Вероятно.

— Какво ще поиска?

— Това ти ще знаеш след срещата ви.

— Какво може да го интересува?

— Понятие нямам. Но ако те пита за Михаил, ще казваш само едно: замина някъде към Крайния Север, нищо не знаеш за него, писма не изпраща.

— С Миша всичко ли е наред?

— Всичко е нормално. Ти, Мария, не се бой от госта, ние сме тук. Сашко сам ли ходи на училище?

— Сутрин го изпращам аз, а се връща сам. Не е далече, даже не пресича улицата. Защо питаш?

Въпросът я разтревожи и Павел се упрекна, че го зададе.

— А, попитах само…

— Не хитрувай, Паша.

— Сгреших, прощавай. За Сашко ние ще се погрижим, забрави за това.

— Лесно ти е да го кажеш!

— Бъди спокойна, нито косъм няма да падне от главата на Сашко.

— Добре, забравих.

— В колко излизате от къщи?

— В осем.

— Аз тръгвам. Извинявай, на Сашко нищо не съм донесъл, много бързах, не можах да купя. Не му казвай, че съм идвал.

— Добре. Кога ще се появиш?

— Трудно ми е да ти кажа. Зависи от обстоятелствата. Но ако не аз, някой от нашите ще намине.

— Е, всичко хубаво!

— Бъди здрава, Мария. Имам една последна молба към теб: върви по улицата, без да се оглеждаш.

— Добре.

Павел отиде в градското управление на КГБ. Предупреденият по телефона от Марков началник на управлението го чакаше. Договориха се: в разпореждане на Павел се дава местен сътрудник, заедно ще посрещнат госта на гарата и после ще действуват в зависимост от поведението на Уткин.

Беше запазена стая за Павел в хотела. Полковникът го закара със своята кола. Влакът пристигаше в седем часа сутринта. Павел имаше на разположение пет часа — напълно достатъчни да се наспи.

Сътрудникът от КГБ дойде да го вземе в шест и половина. По пътя за гарата те си разпределиха задачите.

На перона нямаше много посрещачи и Павел остана в чакалнята да наблюдава през прозореца: не трябваше да попада в очите на Уткин, защото той можеше да го познава. Възможно бе преди прехвърлянето му да са показали на Уткин неговата снимка. Но и да не е така, той трябваше да остане невидим за Уткин.

Павел знаеше, че Уткин пътува в осми вагон, но според правилата той трябваше да се появи от друг вагон, ако, разбира се, не е пълен глупак и инстинктът му за самосъхранение не е притъпен окончателно.

Наистина Уткин, с малък куфар в ръка и „Спидолата“ през рамо, слезе на перона от вагон номер 6. Но неговата предпазливост се свърши с това. Огледа се на изхода на гарата и повече не се обърна.

На спирката за таксита дочака реда си и в осем без четвърт те — Уткин, Павел и помощникът му — бяха на улицата, където живееше Мария. Павел каза на шофьора да мине в двора на един голям нов жилищен блок, помощникът слезе и се отправи по другата страна на улицата след Уткин, който освободи таксито и бавно се придвижваше напред, хвърляйки коси погледи към номерата на къщите. Пред номер 34 забави крачка, спря, запали цигара. Павел погледна дали някой не следи неговия помощник — това не беше излишно. Наоколо беше чисто.

В осем без пет от входа на дом номер 36 излязоха Мария и синът й. Сашко размахваше чантата и вирнал глава, примижавайки пред сутрешното слънце, разказваше нещо. Стигнаха кръстопътя и, завиха зад ъгъла. След тях — Уткин, след него — помощникът на Павел, а по-назад — самият Павел.

Пред училището Мария целуна сина си по бузата, Сашко махна с ръка и викна на момчетата, които вървяха по другата пътечка.

Уткин догони Мария. Павел и неговият помощник видяха как тя се спря за секунда, като усети до себе си непознат мъж. По всичко изглеждаше, че Уткин познава Мария.

Помощникът остана да дежури край училището, а Павел следваше Мария и нейния спътник. Без да ги изпуска от очи, той разсъждаваше за действията на Уткин и дойде до извода, че този законспириран агент е получил изчерпателни данни за своята първа акция: освен адреса на Мария, описание на външността й и даже точния час, в който излиза от къщи. Нима някой е съставил график на работния ден на Мария? Впрочем нещичко биха могли да знаят и от Михаил. Навярно е така.

На трамвайната спирка Мария и Уткин спряха, поговориха спокойно и продължиха нататък — може би по молба на Уткин. Мария е решила този път да отиде до таксиметровия гараж пешком. Ако се съди отдалече, разговорът им не беше оживен, но продължи цял половин час. Важното от него Мария предаде на Павел, когато Уткин си отиде.

Като се представил за стар приятел на Михаил, но без да съобщи името си, Уткин попитал:

— Не бихте ли могли да ми дадете неговия адрес?

— Аз самата не го зная — сухо отговорила тя.

— Как така? Вие сте му жена…

— Много просто.

— Не ви ли пише?

— Ни думичка. — И на самата нея този факт в началото и се сторил необясним и нелеп.

— Да не е избягал?

— Нещо такова… А вие откъде знаете моя адрес, щом като ме питате за адреса на Миша?

— Аз живеех тук… Преди той да замине. Знаех къде се прибира да спи.

— Ясно — казала Мария с досада в гласа, едва скривайки своята неловкост от неумелата лъжа на събеседника й: нали тя се беше преместила в двустайната квартира наскоро.

Около две минути вървели мълчаливо, след това Уткин казал съчувствено:

— Извинете за нескромния въпрос… Вие все още ли го смятате за свой съпруг?

— Ами какво да правя? — казала Мария.

— Той не ви ли помага?

— Абсолютно с нищо.

Отново замълчали, а след малко Уткин казал:

— Аз послъгах. Никога не съм живял във вашия град.

Мария се учудила:

— Не разбирам… Не ви ли се струва, че всичко това е странно. Спирате ме на улицата… Непознат човек…

— Михаил ме помоли да ви се обадя, да ви кажа да не се безпокоите… Той каза, че знаете къде е…

Тя се спряла, погледнала го в лицето.

— Моля ви, престанете. Не искам нищо да слушам.

— Вие можете да предадете за него нещо чрез мен…

— Всичко хубаво — казала Мария и изтичала на другата страна на улицата.

Още същата вечер Уткин си замина обратно с влака през Москва.

Своя доклад пред Владимир Гаврилович Марков Павел започна с думите:

— Мислете както искате, но ми е невъзможно да разбера задграничните господари на Михаил.

— Защо?

— Вижте какво се получава. Уткин е отишъл при Мария да провери нещо, нали?