Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Николай Петрович повдигна рамене.

— Не е такова момче… Добър младеж е, разбирате ли?

— Отдавна ли го познавате?

— Откакто сме се заселили в този блок. Петнадесет години. Той още не ходеше на училище.

— Благодаря ви, Николай Петрович, за информацията. А как е фамилното ви име?

— Косицин.

— За всеки случай ще си запиша адреса ви. Маже ли?

Николай Петрович каза номера на блока и апартамента и Орлов се запъти към чакащата го кола.

… Този ден Льоша не можа да си довърши смяната: в единадесет часа го извикаха в отдел „Кадри“, където го чакаше подполковник Орлов. Льоша отиде с него в градското управление на МВР. Орлов веднага попита:

— На вас изчезна ли ви гаечен ключ?

— Да.

— Кога?

— Преди една година.

Орлов действуваше малко против установените правила, още в самото начало той разкри пред Льоша това, което беше известно на следствието, още повече, че, ако се мисли логично, Льоша като собственик на гаечния ключ, послужил вероятно като оръдие на престъплението, засега не биваше да бъде освободен от подозрение. Но Орлов си имаше своя тактика на разследване и вярваше на собствената си интуиция.

— Може ли някой да потвърди това?

Льоша се замисли и накрая си спомни:

— Съседът по гараж ми го потърси и аз не можах да го намеря. Тогава се сетих.

— Ключът на гаража не е ли открадвай?

— Не.

— А кой е този съсед?

— Сергей Степанович Порфентиев, от деветдесет и осми апартамент.

— Къде работи?

— В електроламповия, майстор на цех.

Орлов извика по телефона един от помощниците си и му даде бележка.

— Веднага иди в електроламповия, намери този човек и го доведи тук.

Льоша разбра, че макар този симпатичен следовател да се отнася с него добре, все пак не вярваше на думите му и това го засегна, той искаше да му докаже, че могат да му се доверят и без проверка. Но какво можеше да направи?

— Вие дружите ли със Светлана Сухова? — попита Орлов.

— Дружахме, но вече не — вяло отговори Льоша.

— Защо?

На Льоша му беше неудобно да отговаря на този въпрос, да се рови в работите на Светка.

— Това вероятно не засяга следствието — каза той, по навик преиначавайки думите.

— За следствието всичко има значение. Кога се скарахте?

— Не сме се карали. Просто не се срещаме. Вече една година.

— Не сте ли й се заканвали?

— Какво ще й се заканвам, тя е много учена.

Орлов чувствуваше, че Алексей Дмитриев казва истината. Той не можеше да подозира този младеж в опит за убийство.

— И все пак, защо не се срещахте повече? — попита Орлов.

— Така се случи.

— Не беше ли причината някой трети?

Льоша не можеше да лъже. Да си признае, че я ревнуваше, също не можеше да каже.

— Имаше един човек, но той няма нищо общо — каза той все така мрачно.

Те обаче говореха за различни хора: Льоша имаше предвид Пиетро Матинели, чието име той не знаеше, а Орлов — неизвестния възрастен мъж, за когото Светлана беше говорила на майка си относно източника на чуждестранните вещи.

— Защо беше? — попита Орлов.

— Той замина… Със самолет…

— Далече ли?

— Сигурно зад граница.

— Откъде знаете, че със самолет? И защо зад граница?

— Витек го проследи. А онзи човек е чужденец.

— Кой е този Витек?

— Едно момче от нашия двор. Дванадесетгодишно.

— И кога беше това?

— Преди една година.

— Разкажете за това подробно… Една минута, с ваше разрешение ще включа магнитофона.

Орлов не очакваше, че в делото ще се появи чужденец. Той бе оставил настрана въпроса за възрастния поклонник на Светлана Сухова и сега внимателно слушаше Алексей. Изясниха се любопитни подробности.

Завършвайки разказа си с това, как те с Витек търсели Светлана в кафенето, Льоша си спомни и за странния случай с онзи човек, който поиска да освети филма.

— Що за човек беше този? — попита Орлов.

— Малко по-възрастен от вас.

— Но той ви се е представил по някакъв начин?

— Размаха някакво удостоверение.

— Какво удостоверение?

— Някаква червена книжка. Не я проверихме.

Настъпи мълчание. Орлов изключи магнитофона и запали цигара.

Като усети изтърваната мисъл, Льоша замислено каза:

— Ето още какво, другарю…

— Казвам се Михаил Петрович.

— Михаил Петрович, когато фотографирах Светка, според мен този тип седеше на съседната масичка, той попадна в кадъра.

— Запазили ли сте филма?

— Там е работата, че го няма.

— Също изчезна?

— Да. Не зная как.

— Кога открихте, че го няма?

— Приблизително тогава. Когато изчезна ключът. Миналото лято. Струва ми се, през юли.

— Само този филм ли ви изчезна?

— Там е работата, че само този.

— А ключалката на апартамента в ред ли е?

— Веднъж майка ми се оплака, че ключът нещо заяжда. А после нищо.

Орлов почувствува, че тук се завързва някакъв възел.

— Не е ли останала поне една снимка? Вие сигурно сте промили няколко копия?

— Две дадох на Светка, а една… Льоша стисна устни и изведнъж си спомни: — Точно така, една снимка трябва да е останала. Исках да направя стенвестник, а после се отказах… Ако майка ми не го е изхвърлила, трябва да е под кревата.

Орлов не пожела да разпитва за какъв стенвестник става въпрос. Той вдигна телефона, набра номер:

— Колата веднага. — Като сложи слушалката, каза на Льоша: — Отивайте веднага в къщи и ми донесете вашия стенвестник.

… Докато Льоша отиде за стенвестника, помощникът на Орлов доведе от електроламповия завод Сергей Степанович Порфентиев.

— Можете ли да потвърдите, че на Алексей Дмитриев е изчезнал гаечният ключ? — попита Орлов.

— Да. Аз го ползувах. И после изчезна.

— Моля, спомнете си, кога за последен път сте искали ключа на Алексей.

— Не помня точно, но това беше през миналото лято, през юли, а може през август.

Като написа протокола и го даде за подпис на Порфентиев, Орлов каза:

— Благодаря ви. Всичко хубаво.

Щом Порфентиев напусна кабинета, Льоша се върна. В ръцете си държеше сгънат на четири дебел лист. В движение Льоша го разгърна и го сложи на масата пред Орлов.

— Ето. Добре, че не е попаднал на гънката — каза Льоша, сочейки с пръст снимката.

— Кой е този? — попита Орлов.

Льоша отново сложи пръста.

— Ето го, надига се от стола.

Орлов поразгледа хората на снимката и извика помощника.

— Изпрати това във фотолабораторията, нека да преснимат в голям формат човека от задния план. Кажи, че е бързо.

— Седнете, ще продължим — каза Орлов на Льоша. — Сега имам такъв въпрос. Не сте ли срещали Светлана Сухова заедно с възрастния мъж?

— Аз не съм ги видял, но Витек ги е срещнал.

— Не е ли същият, който е на снимката?

— Трудно ми е да кажа… Честно да си кажа, ние отдавна забравихме за снимката. Една година оттогава…

— Добре, а как според вас, много ли се е променила Светлана през тази година? Или не сте забелязали?

— Попроменила се е, разбира се.

— Само това ли?

— Какво повече?

Орлов помоли Льоша в близките дни да не излиза никъде из града и го отпрати.

Следобед при Михаил Петрович се състоя малко съвещание с помощниците.

От това, което бяха успели да научат за Галина Нестерова, за делото беше съществено само един момент: тя, както и Светлана Сухова, през изминалата година си беше обновила целия тоалет. Никой не беше забелязал нещо непочтено в нея.

Що се отнася до универмага, сведенията оттам бяха по-интересни: две продавачки бяха казали, че могат да познаят възрастния човек, който често посещавал Светлана — ту като обикновен купувач, ту като че ли специално заради самата нея.

Изясни се също, че Светлана е напуснала универмага в двадесет часа и петнадесет минути. Последна я е видяла завеждащ сектора. По всичко изглежда, че тя е „последната“, която търсеше Орлов. Но това не даде нищо на следствието.