Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Зимата прекарах в Ница. Лекувах се, почивах, ходех до Монако. Слава богу, рулетката не ме привлече, макар че първия път спечелих, заложих на номер седем и топката се спря на него. Пипнах солидна сума, но успях да се преборя, заминах. След това няколко пъти се опитвах да играя, но безуспешно. Проиграх дребна сума и плюх на това удоволствие.

Можех да купя някакви акции или примерно да открия магазин, но нямам доверие на търговците. Мисля си, по-добре париците ми да си седят в банката, процентите ще растат. Но за да не тегля от тях, трябваше да си изкарвам за прехраната.

Срещнах един стар колега от Конго, който се канеше да замине за Португалия, където се търсеха наемни войници. Да си кажа правото, Африка ми беше омръзнала. Ако можех да замина някъде към Южна Америка, щеше да е по-интересно. Но там нищо не ме очакваше. Съгласих се за Португалия.

Там ние, специалистите по Конго, се ценяхме високо. Бил съм и в Мозамбик, и в Ангола, и в Гвинея-Бисау. В Африка ти ме видя със собствените си очи.

Е, това е всичко. Разбъбрих се и аз не зная за какво. Край. Дай да запалим.“

За това, че е работил две години в Центъра, Брокман премълча.

Михаил стана, отиде към прозореца. Вече се беше смрачило, а те не бяха запалили лампата и улицата се виждаше добре от край до край. Михаил видя как мършавият мина покрай хотела — прикрепената „опашка“ към Брокман.

Може би това е пратеник на Алоиз, който броди като хиена, чакайки удобен момент да хване Брокман за гърлото.

— Не се ли поинтересува за презимето на Алоиз? — попита Михаил.

— Ти знаеш истинското му име — напомни Брокман. — Сам казваше, че с Хофман сте били приятели.

Значи Алоиз — това е Гюнтер Хофман. А неговият агент тук — ако стърчащият действително е пратеник на Алоиз — даваше на Михаил нишката.

— Е, какви приятели сме били? — възрази Михаил. — Той ми беше командир. Не съм сигурен, че Хофман ме е запомнил.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — усмихна се Брокман. — Ще ти плати добре за моята глава.

Михаил се обърна към него.

— Ти защо цели два часа ми разкриваш душата си, щом допускаш, че ще те продам?

— Няма да ме продадеш. Алоиз няма да те намери.

„Главата ти вече е на мушката, глупако“ — помисли Михаил. Той смътно почувствува, че можеше да извлече полза от възникналата ситуация, но още не знаеше как да направи това.

Глава 12

Следата на Хофман

Изработеното от десетилетия правило не позволяваше на Михаил да направи окончателни изводи върху несигурната основа на единичния случай, още по-малко от първото впечатление.

Той вече откри, че мършавият субект, когото Михаил считаше за „опашка“, следи не него, а Брокман. За да се убеди окончателно в това, трябваше да провери още веднъж една подробност.

След обяд Михаил погледна през прозореца и като забеляза сред пешеходците мършавия, каза на Брокман:

— Ще отида да се поразтъпча малко.

— Купи немски вестници — помоли Брокман.

Днес те не бяха излизали от стаята.

Михаил отиде в своята стая, облече топло палто, сложи вълнената скиорска шапка, която си беше купил тук, в Гщад.

Излезе от хотела, но не тръгна веднага, защото искаше да попадне в очите на „опашката“. Михаил запали цигара и постоя на входа с вид на човек, размисляш дали да се разходи, или да се върне, тъй като времето беше неприятно, влажно, макар че дъждът и снегът бяха престанали да валят още на обяд и небето се беше изчистило.

Най-после преследвачът се обърна към него и Михаил забеляза беглия му поглед. Даже се усъмни дали наистина е преследвач. Нима някой може да се довери на такъв неумел човек? Цял ден стърчи пред хотела и зяпа.

Наистина по тази улица минават едва ли не всички живеещи в Гщад, както местните жители, така и пребиваващите, но трябва ли с такова неприкрито усърдие да тъпчеш на най-видното място?

С бърза, широка и демонстративна крачка Михаил пресече улицата и застана на тротоара в момента, когато преследвачът се обърна. Едва не се сблъскаха. Погледна Михаил право в лицето и премести погледа си. Михаил тръгна след него, задмина го и пое към гарата.

Оттатък хотела улицата правеше завой. Михаил спря зад завоя. Преследвачът не се появи.

Купи вестници, разходи се из гарата, върна се и отново видя мършавия…

Следващата сутрин кракът на Брокман попремина и той се накани да подиша чист въздух. Михаил се оплака, че е спал лошо и иска да полежи. Брокман излезе сам.

Михаил наблюдаваше от прозореца на своята стая как „опашката“, след като видя Брокман на улицата, влезе бързо в хотела — това пък беше съвсем непонятно… Нали трябваше да следва своя обект, тоест Брокман…

Но след няколко секунди всичко се изясни: мършавият излезе, съпроводен с мъж, облечен със сива велурена шуба и зелена шапка. Отправиха се надясно след Брокман. По-точно, вторият остана долу, до бара, където води коридорът с цветните стъкла. Михаил разбра после, че от бара има друг коридор, който води към помощните помещения на хотела, кухнята и към двора.

Ето каква била работата… „Опашката“ не е една… Вероятно вторият е пристигнал вчера или тази сутрин и не познава Брокман. Сега мършавият ще му го покаже…

Михаил си спомни онова място от изповедта на Брокман, където ставаше въпрос за първата му работа в Щатите и как Алоиз изготвил лъжлива следа за полицията — шофьорска книжка на името на някой си Ричард Смит, оставената кола, пистолета, който Брокман пипал само с ръкавици и на чиято дръжка, както и на кормилото на колата, вероятно предварително са оставени отпечатъци от пръстите на този Смит…

Ако и тук работи Алоиз, би могло да се очаква всичко. Хората, замислили да премахнат Брокман, няма да си жалят труда да разиграят всичко това, че да насочат полицията срещу неговия спътник. Например, ако Брокман отиде заедно с Михаил в планината, там с Брокман ще се случи нещо и, естествено, подозрението ще падне върху неговия другар. И персоналът в хотела, и много други в града при необходимост ще потвърдят, че с никого другиго, освен със своя неотлъчен спътник Брокман не е общувал, никъде не се е появявал без него.

Всичко се обърна на сто и осемдесет градуса: този, когото Михаил се канеше да накаже заради смъртта на баща си, сега беше длъжен да пази заради собствената си сигурност и заради поставената му задача.

Беше ясно, че готвят Брокман за изпращане в Съветския съюз. Съпоставяйки изповедта на Брокман и сондажа на Монаха относно Павел-Бекас дали е способен да убие човек, не беше трудно да се направи изводът, че Брокман се изпраща във връзка с много важна работа. Може да се предполага, че Монаха има намерение да използува богатия опит на Брокман като професионален убиец. Значи Брокман не трябва да пострада тук. Той ще бъде под наблюдението на полковник Марков. Ако го премахнат тук, ще изпратят друг, когото Михаил няма да познава. А това е далеч по-лошо…

Той не се укори в непоследователност, когато почувствува, че жаждата му за мъст се изпари. Причината беше, че вече не изпитваше ненавист към Брокман, а само дълбоко чувство на жалост и презрение. Той разбираше, че това е неуместно по отношение на типове, подобни на Брокман. Но то бе предизвикано от въздействието на откровената изповед на Брокман за страшния живот, който му е отредила съдбата. Може на друг това да се стори неестествено, но Михаил се отнесе към него след изповедта даже със съчувствие и не като към човек, а като към звяр — куче или котка. Нали стопанинът учи своето куче още от малко да се нахвърля върху всеки, който престъпва прага на неговия дом, и ако в края на краищата кучето ухапе някого сериозно, нима него трябва да обвиняват? Нима може звярът да се привлече към съдебна отговорност?

Светът, в който е израснал Брокман, го е направил такъв, какъвто е. В този свят всеки изкарва прехраната по начин, който му е достъпен. Брокман е печелел от убийства и това е толкова в реда на нещата, колкото са и борсовите операции или свещеното право на частната собственост. В същност Брокман не е сгрешил даже против своята съвест, ако, разбира се, я има, тъй като е действувал според законите на обществото, в което е имал щастието да живее.