Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Разузнах. Картинката беше следната: къщата, в която живееше милата на моя клиент, е на тиха уличка, ширина на платното около петнадесет метра, тротоари от двете страни — около шест метра. Отсреща — точно същата десететажна сграда. Тази улица се пресича от широко авеню с оживено движение. До ъгъла — сто метра. На ъгъла — закусвалня с полуподземно помещение. Мога да паркирам до спирката на авенюто, недалеч от закусвалнята.

Първият четвъртък установих, че клиентът паркира на същата спирка. Телохранителят го изпрати до входа и тръгна към закусвалнята. Това беше в седемнадесет нула, нула. Точно в деветнадесет телохранителят беше на входа и клиентът се показа пред него на главния вход. Вижда се, че е много делови човек, всичко по разписание до секунди — когато печели пари и когато се люби. С такъв няма да скучаеш…

Всичко това е добре, другото бе лошо: огнева позиция за стрелба от прозореца на отсрещния дом нямаше. Има асансьор, без площадка на стълба. Резервната стълба е откъм двора.

Но аз помислих: щом Алоиз каза да оставя колата не много далеч и клиентът за мое щастие оставя своя Пакард на сто и петдесет метра, то мога да стрелям от колата. Така и реших, макар че при този вариант трябваше да се съобразявам и с телохранителя. Той също можеше да стреля по мен. Но шансовете ни не са равни. Аз все пак ще съм в колата.

Не можех да премахна едно затруднение: през март на тази улица даже в слънчев летен ден вероятно е тъмно, а пък в седем часа вечерта още не палят лампите и на десет крачки не можеш да различиш мъж или жена върви по тротоара. В къщите лампите са запалени, но прозорците са плътно закрити от пердетата, а няма рекламни светлини. Надявах се на зрението си, а за по-голяма сигурност купих шише рибено масло, пих цяла седмица — помага на очите в тъмното, каза ми го капитанът на Рейн.

Според пресмятанията трябваше да стрелям минимум два пъти, макар че куршумите бяха дум-дум, в която и точка от тялото да попаднат — свършено е с човека. Но ако клиентът е интелигентен, след първия изстрел той обезателно ще легне, независимо дали е улучен, или не. Значи вторият изстрел трябва да бъде по-ниско, за застраховка. Не е изключен и трети, защото телохранителят след три секунди ще се сети да извади своя пистолет. Но аз се надявах на тъмнината, а пък и фордът ми беше черен. Не ми се искаше да закачам телохранителя, той навярно е от нашата черга, от тези, които стрелят заради други…

Всичко бях предвидил, като по ноти, оставаше да дочакам следващия четвъртък, защото не обичам да протакам нещата. Всичко щеше да мине гладко, ако не беше моят африкански загар, по-точно, ако не бях забравил за него. И най-важното, че Алоиз ме беше предупредил. Това не е шега работа, когато се решаваш на такова нещо, трябва не една седмица напред да гледаш, а много по-далеч.

Не бях нарушил никакви правила, а просто два пъти се отбих в закусвалнята на ъгъла да похапна. Нищо не пих. Само хапнах, но когато се хранех, свалях шапката си. А без шапка правех впечатление.

На всеки е известно, че ако заставиш трима различни свидетели да разкажат за едно и също произшествие, такъв винегрет ще се получи, че самият римски папа не може да се оправи. А моята клоунска мутра запомнили и еднакво описали седем човека и всичко заради проклетия загар.

Настъпи денят, онзи четвъртък. В пет без четвърт пристигнах пеша до ъгъла, влязох в закусвалнята, взех си чаша мляко, седнах до прозореца. Точно в седемнадесет клиентът мина с телохранителя. Допих млякото и се отправих към колата — бях я оставил доста далеч, на около четиридесет минути пешком. Сложих ръкавиците, седнах на кормилото, запуших, извадих от куфара пистолета, допълних пълнителя с патрони и махнах предпазителя, за да не забравя в последната секунда — нали знаеш, че понякога фотографите забравят да махнат капачката от обектива. Потеглих по опустелите улици.

Пристигнах до ъгъла край закусвалнята точно в седем часа без две минути. Намалих скоростта, виждам — телохранителят прекосява улицата. Оставих го да мине на около трийсет метра и бавно карам след него. Прозорецът на дясната врата беше свален.

Всичко стана по разписание. Стрелях от около пет метра, прицелих се в гърдите. Клиентът падна на тротоара, като се сви, телохранителят нищо не разбра, засуети се, защото не чу изстрел — пистолетът ми имаше такъв тих звук, като че ли си хвърлил камък във водата — тиинк…

Втори път не стрелях, натиснах газта и полетях до следващия ъгъл, свих веднага и спрях. Заключих колата и бързо се отправих към метрото — то беше наблизо. Пистолетът оставих на пода под седалката.

След един час бях в къщи. Изпих веднага половин бутилка уиски и легнах да спя. Сутринта отворих друга бутилка, освежих се и зачаках Алоиз. Той пристигна на мръкване.

В началото нищо не каза, хвърли на масата в кухнята плик с пари, поседя, докато ги броях, а след това извади от шлифера си сгънат лист, откъснат от вестник, разгърна го и посочи с пръст снимката на познатата ми сцена: клиентът лежи на тротоара, над него стои телохранителят. Само едно ми се стори странно, че той гледа във фотоапарата, а с ръка сочи към корема на своя господар. Чак после се сетих, че вероятно показва на полицаите как е станало всичко.

Вярно е, казвам на Алоиз, така беше. А той: чети, глупако! Аз обяснявам, че не мога да чета на английски. Тогава той прочете. Под снимката бяха написани неприятни думи. С едри букви се казваше, че преди два часа до убийството в закусвалнята са видели човек със съмнително лице: челото бяло, останалата част много тъмна.

Петима постоянни посетители на закусвалнята, касиерката и продавачката на млечни продукти твърдяха, че този човек предизвикал неопределено подозрение със своето поведение, но точно с какво, не се съобщаваше. Продавачката и касиерката съобщаваха още, че подозрителният субект е посетил закусвалнята няколко пъти през последните две седмици преди трагичното произшествие — това не беше лъжа. Само че аз не можах да разбера с какво съм предизвикал тяхното подозрение, освен със загара.

Попитах Алоиз какво е писано за убития. Той се ядоса, защото аз не трябваше да мисля за това сега, но все пак каза, че пострадалият притежавал някаква посредническа кантора, в миналото е привличан към съдебна отговорност във връзка с игралните домове, но поради липса на доказателства е оправдан.

Да, Алоиз, както винаги, беше прав: трябваше да помисля за собствената си безопасност. С шофьорската книжка, колата, а може би и с пистолета той насочи полицията по следите на непознатия за мен Ричард Смит, но аз къде да се дяна с моята мутра? Слава богу, че пред съседите не бях си свалял шапката…

След всичко, което стана, Алоиз виждаше един изход: да изчезна от Ню Йорк и изобщо от Щатите.

Уговорихме се той да ми донесе в квартирата продукти за една седмица и да не си показвам носа навън. Отиде веднага в магазина и домъкна разни консерви. А докато се разкарваше насам-натам, му хрумна една умна мисъл: да се опитаме да премахнем загара с някакви средства. Но трябваше да се намерят такива средства.

Два дни кукувах само на консерви. Най-накрая се появява Алоиз и поставя на масата две шишенца — в едното бяла гъста каша като каймак, в другото синкава. Дала му ги една негова позната.

Дявол знае какви бяха тези шишенца, но във всеки случай миришеха хубаво. Мажех се три пъти на ден, щипеше ми мутрата, мислех, че ще си претрия кожата. И, представи си, след една седмица като се погледнах в огледалото — розовичък като прасенце. Чудеса на козметиката!

На двадесет и шести март излетях за Мадрид. Разбира се, Алоиз не ме изпрати. Простихме се, когато ми донесе билета. Разделихме се като добри приятели, засвидетелствува ми голямото си уважение към мен, а аз към него.

Алоиз изрази надежда, че нашите отношения няма да се прекъснат, обратно, ще закрепнат. Помоли ме да открия в Мадрид пощенска кутия, та в случай на необходимост да ми прати телеграма. Имаше предчувствие, че ще се нуждае от моите услуги нееднократно.