Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Какво пък, аз съм винаги готов, аз съм войник, завербуван от негово величество долара, а също така от нейно величество марката и негово превъзходителство фунта, но, да ме избави бог, от нейно преподобие италианската лира, тъй като не мога да смятам до милион, ако се бях приземил не в Мадрид, а в Рим и бях сменил доларите с лири — веднага щях да стана милионер. А не бих искал да съм италиански милионер. Моите другарчета в Мадрид пръсти още не бяха засмукали, но порядъчно поизтръскаха спестеното и затова с нетърпение чакаха зова на тръбата.

Посетих неколцина, поразпитах ги. Не намерих Хайзелс, но имаше други, които служеха на Моис Чомбе, по-точно на Боненан, и бяха добре осведомени. Говореше се, че катангският търговец иска непременно да стане премиер-министър на Конго, струва ми се, че беше изготвен вече и план на действие. Можеше да се вярва на това, защото Чомбе от глупост, или защото беше порядъчен нахалник, никога не държеше в тайна своите най-близки планове. Но дните си течаха, а никой не ни вдигаше в тревога. Бях започнал вече да си мисля как да намеря нова работа, когато получих писмо от Алоиз. Беше започнала жегата още в началото на май и това писмо дойде тъкмо навреме, защото ми беше омръзнало да се пека, не исках повече да загарям, теглеше ме по на север, а Алоиз ме канеше на среща в Цюрих, откъдето смятал да мине транзит. Той ми плащаше пътните, така че нищо не губех. Изпратих телеграма, че съм съгласен.

На седми май се срещнахме на летището в Цюрих. Алоиз продължаваше по-нататък — в Истанбул ли, в Багдад ли, имаше само два часа свободни, които прекарахме в един стар тъмен ресторант близо до гарата, там масите бяха разделени с дървени прегради…

Стигнаха ни и тридесет минути за разговор. Задачата беше да премахна един човек…

Готов бях да се пазаря, но Алоиз предложи по-висока цена от първия път — пет хиляди долара. Пътните в двете посоки и още триста за дребни разходи. Две и половина ми даде веднага в аванс, а останалата част — когато изпълня задачата. Грехота беше да откажа.

Той ми показа снимка на възрастен човек. Темето доста голо, малки очички, челото в бръчки, дълъг и дебел нос като патладжан, чак закрива устните. Изобщо не много симпатичен човек.

С този можех да постъпя, както с първия, но Алоиз се страхуваше от повторение, защото в такъв случай полицията ще открие определен почерк, а това не беше желателно. Щом като има почерк, може да се сравняват и съпоставят различните причини и следствия и току-виж, че се докопат до следа. Така ми обясни Алоиз.

Значи друго трябва да се измисли. На мен ми харесваше оръжието, което ни послужи вярно с първия клиент, Алоиз каза, че може да се използува подобен пистолет и че той е в него, но всичко останало, тоест обстоятелствата трябва да бъдат други. Никакви отвлечени неща — в смисъл на шофьорска книжка на името на Ричард Смит той не може да ми осигури този път, значи вече не прилича на случая с първия клиент. За мен това беше по-лошо, но Алоиз предложи първокласен план. Запомних дневния режим на новия клиент, Алоиз ми нарисува разположението на неговата вила, откъдето той в осем часа сутринта тръгвал за работа в града и се връщал всяка вечер, в града понякога се задържал до двадесет и два часа, но не повече.

Алоиз ме накара да прерисувам този план и след това той изгори своето листче в пепелника. Даде ми ключ от една квартира в Ню Йорк и ми каза адреса — не беше квартирата, в която си чистих загара от лицето. Алоиз каза, че там ще намеря пистолети от две системи и мога да ползувам, който избера, а освен това в шкафа в кухнята ще намеря три мини с часовников механизъм. Мините са миниатюрни, но с голяма взривна сила. Едната е като кутия боя за обувки, а другите две са направени като играчки, които се увисват на предното стъкло на колите — маймунка и Мики Маус. Алоиз ми обясни подробно как да заредя мините и да включа часовниковия механизъм. Мога да ги включа в контакта, да речем, в съединителя или спирачките с помощта на тънки жички, които също се намират в шкафа в кухнята, Алоиз напомни, че клиентът има две коли и в едната виси маймунка, а в другата Мики Маус. Аз трябва да взема кола под наем. Предупреди ме още, че пистолетите са изпробвани, трябва да се целя под центъра. Главното условие беше да се справя в разстояние на десет дни — точно толкова той ще бъде в Щатите.

Ето какъв предпазлив работодател ми се падна. По-добър не може да се намери…

Следващата среща значи ще бъде след десет денонощия в същия ресторант и аз ще получа останалата част от хонорара. Той излетя на изток, а аз същата вечер — на запад, отвъд океана.

Паспортът ми беше в ред, не се плашех от митническа проверка, бях чист.

За да не се разпростирам много, ще кажа веднага, че не се възползувах от мините, а застрелях клиента в дома му. Вечерта беше душна, той излезе на верандата, запали лампата, седна в един стол-люлка, сложи вестника на колене и надена очилата си. Стрелях от ъгъла на съседната вила, която беше празна, куршумът попадна в лицето и той стана бял като платно. А на стената зад него се образува голямо червено петно — като велосипедно колело. Куршумът беше дум-дум… Така си и остана да седи, облегнат на стола. Аз спокойно се измъкнах, върнах кадилака на стопанина, оставих пистолета в квартирата и — на летището.

Наложи се два дни да чакам Алоиз в Цюрих. Съжалявах, че не взех пистолета — хубава машинка беше. Но можех да си изпатя на летището, беше рисковано…

Алоиз се разплати от честно по-честно. Вече знаеше за произшествието, неизвестно откъде. Не зная защо вестниците не писаха за този случай. Вероятно някой от Ню Йорк му е съобщил. Тогава си помислих, че той си има и система на контрол. За първи път ме заяде любопитство: кой е в същност Алоиз? Но да взема и направо да питам, слушай, ти що за гъска си? — щеше да бъде много невъзпитано. За три месеца спечелих осем хиляди долара. Службата при Чомбе сега ми се стори напразно губене на време.

До май шестдесет и седма година получих от Алоиз няколко задачи. Наложи се една да изпълня без пистолет, може да се каже, с голи ръце, а това ми е противно. Как го беше измислил Алоиз този път? Той настояваше да изглежда така, че все едно клиентът сам е паднал и се е ударил о стъпалото на стълбата. Трябваше да вземем глинения отпечатък на стъпалото, след това Алоиз ми даде железното ъгълче, с което аз ударих стареца в слепоочието… Това беше някъде близо до Париж… Не, по-добре да работя без такива неща… След това цял месец сънувах стареца, по-добре да отида и да запаля свещ… Но мина… Всичко минава…

Да-а… А след това се разделихме с Алоиз. Това е цяла история, аз и до днес не мога да разбера дали правилно направих завой, или избързах, загубих или спечелих. Може би загубих, но се яви една много съблазнителна комбинация… Ако не ти омръзна, мога да ти я разкажа. Не ти ли омръзна? Тогава слушай…

През май на шестдесет и седма, когато в Мадрид научихме, че скоро предстои изпращане в Конго — даже получихме по една заплата, — дойде призовка от Алоиз за мен. Вече бях свикнал да мисля, че щом той ме вика, значи всичко е подготвено, повече от две седмици няма да се задържа. По-рано от юни едва ли ще започне изпращането — това можех да разбера. И така, излитам за Ню Йорк.

Отново, както винаги, квартирка в една стара къща, в която половината от жителите са емигранти. И не ти се пъхат без нужда. Алоиз идва, дава инструкциите, а на тебе ти остава да чакаш сигнал. И ето идва денят, Алоиз ми показва живия клиент, когото трябва да убия, съобщава ми разписанието на неговия живот, маршрутите на пътуванията му и прочее, снабдява ме с оръжие. И определя крайния срок.

Но на другата сутрин, тъкмо се бръснех в банята, на вратата се звънна: някой натиска да влезе. «Кой би могъл да е?» — мисля си. Алоиз има ключ, а и той няма навика да ме посещава сутрин. Реших да не отварям. Отново се звъни, дълго и настойчиво. Досрамя ме, че съм се затаил, даже не дишам. Отидох да отворя.

В първия момент, когато открехнах вратата, реших — край. Глупаво положение: стоя с насапунисано лице, в ръката самобръсначка, а пред мен — кой, мислиш? Няма да познаеш… Телохранителят на онзи, първия клиент, брюнетът с навъсените вежди. И вместо да получа куршум в челото, аз чувам вежлив глас: «Извинете, може ли да вляза за минутка?» Толкова бях оглупял, че казвам: «Моля, заповядайте». Бих могъл да се предпазя — може би при отворената врата не искаше да ме довърши, при затворена е по-безопасно, но той мина в стаята пръв, а аз зад него. И започна следния разговор: