Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Да, някой може да каже, че рязката промяна в отношението на Михаил към убиеца на баща му е неочаквана. Михаил също би могъл да премине през онези кръгове, които завъртяха Брокман, но той достатъчно дълго и непосредствено беше наблюдавал средата, в която се формират човекоподобни създания, прилични на Брокман, почувствува върху себе си нейната разложителна сила и затова изпитваше милосърдие към тези, които или поради слаб характер, или поради стечение на обстоятелствата станаха сляпо оръдие на злата воля. В същност Брокман връщаше на света това, което беше получил от него. Казано е: „ще ти отвърна със същото“… Библейските истини са като тоягата — винаги с два края… Фарисеите-моралисти, смятащи се за изразители и хранители на най-свободния, най-християнския, най-възвишения дух на земята и обществото, ще въстанат срещу такава трактовка, но Михаил знаеше добре истинската цена на проповедите на апостола, които се изплащат по същия параграф, в който са начислени и разходите за реклама. Той знаеше, че е прав…

Михаил стоеше до прозореца и видя връщащия се Брокман. Той едва накуцваше. След минута на вратата се почука, Брокман влезе и, сядайки, каза:

— Рано излязох, кракът ме боли.

— Върви си легни, с това шега не бива. Полежи два-три дни — посъветва го Михаил.

— Да… Какви са ти плановете?

Преди да отговори, Михаил погледна през прозореца. Единият от преследвачите, мършавият, беше там.

— Трябва да прескоча до Берн, да изясня нещо с банката.

— Напускаш ме значи? — тъжно каза Брокман.

— Довечера ще се върна. А ти, за да не скучаеш, повикай доктора. Той като че ли обожава коняка. Ще поиграете на карти.

— Благодаря за съвета. Така и ще направя.

След като изпрати Брокман до неговата стая, Михаил се облече и излезе от хотела. Преследвачът го забеляза, но не тръгна след него…

Пътуването до Берн не бе само за проверка. За всеки случай той изтегли остатъка от сметката си в банката и по този начин скъса последните нишки, свързващи го с Швейцария.

След като пренощува в хотела на Цайххаусгасе, на следващата сутрин Михаил се върна в Гщад.

Около техния хотел дежуреше муцунестият тип със сивата велурена шуба.

Михаил попита портиера:

— В стаята си ли е номер двадесети?

Портиерът погледна полицата с ключовете:

— Да, тука е.

Михаил се качи на втория етаж, почука на вратата на Брокман от приличие и, както винаги, веднага я блъсна, но вратата беше заключена.

— Кой е? — чу той разтреперания глас на Брокман и помисли: „Вероятно е с момиче“.

— Аз съм. Извинявай.

Ключът в ключалката се завъртя, щракна езичето на бравата.

— Влизай.

Михаил не искаше да повярва на очите си: Брокман, сам, посред бял ден седеше заключен в стаята!

— Защо се забави толкова? Къде беше? — попита Брокман с такъв тон, като че ли Михаил беше длъжен да се отчита за всяка своя крачка.

— Работата ме задържа. Защо си се заключил? — Михаил се помъчи да скрие, че забелязва необикновения израз на лицето на Брокман, нервност, която се чувствуваше в погледа и жестовете му.

Брокман отиде на пръсти до прозореца, но застана не срещу него, а отстрани, до събраните на едри дипли плътни щори. След това, като погледна през процепа между щорите и черчевето на прозореца, повика с пръст Михаил.

— Ела тук.

Михаил застана до него.

— Погледни — каза Брокман, като му отстъпи мястото.

На противоположния тротоар се разхождаше муцунестият.

— Нищо особено не виждам — каза Михаил. — Какво ми показваш?

— Този, с велура, виждаш ли го? — попита Брокман.

— Е, и какво?

— Не си ли забелязал нищо досега?

— И през ум не ми е минавало…

Брокман седна на кревата.

— Този младеж от вчера се мотае тук.

Михаил също се отдалечи от прозореца, запали цигара.

— А тебе какво те засяга?

— Неслучайно се мотае — злобно каза Брокман.

— Смяташ, че се интересува от теб?

— Всичко е възможно…

— Тогава излез и си изясни отношенията.

— Имаш много здраве! Ако е за мен, няма да се споразумеем. — Брокман си погледна часовника.

— Имаш ли оръжие? — попита Михаил.

— Имам, но за какво ми е? Зная как стават тези неща.

Нямаше смисъл да разубеждава и успокоява Брокман.

В главата на Михаил зрееше една идея.

— Ето какво — каза Брокман вече успокоен. — Говорих със собственика на хотела, той обеща да помогне. Наблизо, на около десет-петнадесет километра, има малко летище. Оттам може да се излети за Женева или Цюрих. Ако той уреди, ще ми помогнеш ли?

Михаил гледаше в стената и мълчеше. Брокман казваше истината: от прозореца на влака Михаил видя близо до Гщад самолетна площадка и на нея спортен самолет.

— Ще видим — разсеяно отговори Михаил.

— Страхуваш се значи? — Брокман поклати глава. — Има за какво.

Михаил мълчеше.

— Трябваше да си набавя ризница, но все си мислех, че няма да ми потрябва — каза Брокман.

— Да, с ризница е по-спокойно — съгласи се Михаил.

— Пистолет и ризница — това са надеждни приятели. Най-верните. — В гласа на Брокман имаше горест. — По-верни от всички живи приятели.

„Късно си се сетил“ — помисли Михаил, но каза съвсем друго:

— Стоманената каска и бронираният автомобил също са надеждни приятели. А също така коняка… Няма ли да си пийнем?

— Не, не искам.

Михаил стана.

— Ще отида в бара.

Той излезе. Крачейки по дебелия пружиниращ килим, той чу щракането на ключа — Брокман заключи вратата след него.

Но той не отиде направо в бара. Най-напред се отправи към собственика на хотела, в работния му кабинет. Като изчака да освободи стаята един от служителите, Михаил попита дали не може да получи една кола, за да отиде до Берн. Собственикът помисли и каза, че може да се уреди — ще му даде своята кола. Тогава Михаил помоли да му разреши да остави колата в Берн — ще я намерят при хотела на Цайххаусгасе. Той, разбира се, е готов да заплати колкото е необходимо. Собственикът погледна към тавана, помълча и назова сумата. Михаил сложи парите.

— Много ви моля — каза той, — нека след четвърт час колата да бъде в двора.

— Добре. Ще изпратя Жорж в Берн да я прибере.

На Михаил му беше все едно кого ще изпратят в Берн. Той плащаше на собственика на хотела.

Слизайки в бара, Михаил видя до стойката мършавия — купуваше си цигари — и отбеляза: значи тук е организирана сигурна блокада. Съдейки по всичко, Брокман не би могъл да я разкъса.

Той изпи чаша скъп коняк. Барманът се отнасяше към Михаил почтително, тъй като клиент, пиещ такъв коняк, е достоен за уважение. Михаил не гледаше преследвача, но чувствуваше върху себе си неговия поглед. Според идеята, която назряваше у Михаил, той трябваше да установи контакт с преследвача, но чувството му подсказваше, че не бива да изпреварва събитията. Те можеха сами да проявят инициатива, така щеше да бъде по-добре…

В коридора с цветните стъкла, които толкова се харесваха на Михаил, той чу зад гърба си бързи крачки и се зарадва.

Преследвачът го догони в хола до входа.

— Извинете, само две думи. — Преследвачът говореше на френски, гласът му беше тънък, нежен.

— Какво има? — Михаил се спря.

— Вие сте приятел на Брокман? — Той премина в шепот, но Михаил нямаше намерение да шепне и каза високо:

— Заедно пристигнахме тук.

— Това зная — прошепна преследвачът. — Говорете, моля, тихо, там е портиерът.

Михаил понижи глас, но отговори грубо:

— Нямам какво да говоря с вас.

Мършавият, който беше по-нисък от Михаил с половин глава, го докосна с кутрето за рамото.

— Още две думи.

Михаил си дръпна с погнуса рамото и отстъпи крачка.

— Говорете по-кратко. Нямам време.

— Съветвам ви да не придружавате Брокман. Нека се разхожда сам.

Михаил го измери с презрителен поглед, но стоящият пред него не обръщаше внимание на такива дреболии.