Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Михаил се разхождаше по отсрещната страна на улицата. Не се наложи да чака много. Скоро от хотела излезе набит мъж, среден на ръст, с вдигнати ръце до лицето. Той беше с белезници. Съпровождаше го един полицай. Сигурно другите двама бяха останали в стаята да правят обиск.

Михаил имаше право да се похвали: военният престъпник Хофман все пак беше хванат. Но Хофман, това е минало, а заради бъдещето и главно заради себе си Михаил смяташе, че можа да отърве Брокман.

Глава 13

Следствието през месец май 1972 година

Гражданинът Д., водач на тролейбус, през нощта на 21 срещу 22 май, от неделя до понеделник, се връща в депото в два часа. Близо до частните гаражи встрани от тясната асфалтирана пътечка той видя да лежи на тревата човек. Като се приближи, той позна момичето от съседния блок. Гражданинът Д., недоумяващ, я бутна по рамото — тя лежеше настрани, — разбра, че работата е сериозна: момичето не даваше никакъв признак на живот. Тревата около главата беше опръскана с кръв. Д. отиде до близкия телефон и позвъни в милицията.

След десет минути с две коли пристигна оперативната група, дежурна през тази нощ в градското управление на вътрешните работи — инспектор от криминалния отдел, следовател от прокуратурата, лекар, експерт от НТО1, водач с куче. Д. беше разказал как е открил пострадалата. Запалиха фаровете на колите и на поляната се образува широк светъл кръг, в центъра на който като посред бял ден се виждаше неподвижното тяло на младо момиче.

По-ярко от светлината на фаровете няколко пъти блесна фотоапаратът — експертът от НТО засне от разни страни мястото на произшествието.

Лекарката в качеството на съдебномедицински експерт прегледа пострадалата, прослуша сърцето и каза на следователя:

— Жива е. Дълбока рана в черепа. Ударена е с тежък тъп предмет.

Чу се сирената на „Бърза помощ“. Санитарите сложиха момичето на носилка, пренесоха я в линейката и тя полетя с вой.

Следователят вдигна от земята чантичката на пострадалата, отвори я, прегледа съдържанието и извади удостоверението от централния универмаг. Сложи го обратно в чантата и щателно взе да оглежда местопроизшествието, като си водеше бележки. Следователят обикаляше, като разширяваше кръга, докато стигна до оградата от дясната страна на пътечката, като се застане с лице към гаража. Не откри нищо особено при огледа — само няколко угарки явно не от тази нощ, разни тресчици, дребни стъкла.

Прескочи оградата, светна с джобно фенерче и зашари с лъча по земята. Но и там не намери нищо.

Докато следователят огледа, водачът с кучето търпеливо търсеше следи, накрая изтощеното куче клекна на тревата с отчаян вид, давайки да се разбере, че тук то е безсилно.

Направиха протокол от огледа на местопроизшествието, а участъка, където лежеше пострадалата, оградиха с колчета и шнур. Оперативната група се качи в колите и се върна в градското управление. Един милиционер остана на поляната.

Дежурният следовател направи справка в реанимацията на неврохирургичната клиника за състоянието на потърпевшата и като разбра, че е доста сериозно, записа последните данни. Позвъни на началника на отдела за разследване на тежки престъпления. Началникът, от своя страна, се обади на следователя по особено важни дела Орлов:

— Михаил Петрович, ела веднага в управлението. Чакам те.

Подполковникът от милицията Михаил Петрович Орлов, през чиито ръце за осемнадесет години следствена работа преминаха достатъчно много сложни криминални престъпления, пое делото и започна разследването.

Той се отправи на местопроизшествието и внимателно го огледа. След това по записан адрес намери квартирата на Сухови. На друг лист той си записа адреса на неврохирургичната клиника, където беше настанена Светлана Сухова — това за нейната майка.

Когато Вера Сергеевна, отваряйки вратата, видя пред себе си висок мъж на около четиридесет и пет, с белег на слепоочието, тя не се изплаши и не се разтревожила точно обратното — като че ли въздъхна, освобождавайки се от голямо напрежение. Цяла нощ не бе мигнала, тъй като чакаше Светлана. За първи път дъщеря й не се прибра тази нощ. Появяването на подполковника в такъв ранен час — нямаше още осем — тя моментално свърза с отсъствието на Светлана и посрещна неочаквания гост с поглед, пълен с нетърпение.

Михаил Петрович накратко й разказа това, което знаеше, а след това зададе на Вера Сергеевна няколко въпроса. С кого е дружила Светлана? Не е ли забелязала Вера Сергеевна нещо необикновено в поведението на дъщеря си през последно време? Не се ли е карала с някого Светлана? Има ли някакви недоброжелатели?

Орлов обясни, че престъпникът е нападнал Светлана не за да я ограби: нито пръстена, нито парите са взети.

Вера Сергеевна разказа всичко, което знаеше, и добави това, за което се досещаше. По този начин в бележника на Орлов се появиха две имена: Галина Нестерова и Алексей Дмитриев и под въпрос — неизвестен възрастен мъж. Вера Сергеевна спомена за своите съмнения по повод увлечението на дъщеря и към разни дрехи от неизвестен източник, за предишната й дружба с Льоша и недоразуменията между тях, за неуспешното кандидатствуване в университета. Орлов се сбогува и напусна дома на Сухови.

След това той потърси приятеля на Алексей Дмитриев — един от онези, които седяха с него на пейката, когато Льоша чакаше Светлана. Приятелчето, разговорливо момче, разказа, че на Льоша са изчезнали две неща — един филм и гаечен ключ, и че Льоша се е заканвал на Светлана. След това Орлов се върна в управлението.

Той поръча на един от помощниците си да установи кой е видял Светлана последен, по-точно предпоследен, тъй като винаги престъпникът вижда жертвата последен. Това беше една от най-трудните задачи. Друг оперативен работник получи задача да изясни личността на Галина Нестерова и Алексей Дмитриев. Трети трябваше да събере сведения за Светлана по месторабота — в универмага.

За съжаление този ден не беше нито събота, нито неделя. За съжаление, защото Орлов считаше за най-логично в дадения случай следствието да започне от собствениците на гаражи, край които беше нападната Светлана Сухова. Именно натам се отправи той.

Въпреки че беше делничен ден, в това гаражно градче животът не замираше. Един пристига от нощна смяна, друг застъпва вечерна, трети излиза в отпуск и трябва да си постегне „каруцата“ за далечен път.

Орлов наближи един от гаражите, в който един нисичък пъргав мъж на около петдесет с парцал в ръка се въртеше около москвича си.

— Извинете, може ли за минутка?

— Винаги на вашите услуги — охотно откликна собственикът на колата. — С какво мога да ви услужа?

— Аз съм от криминалната милиция. Познавате ли Алексей Дмитриев?

— Ето я неговата колибка, през две от моята. Само че сега е на работа.

— Да сте чули, че му е изчезнало нещо?

— Какво можеш да откраднеш от него? — Собственикът даже се разсмя.

— Например гаечен ключ… Чухте ли за нощното произшествие?

— Как не? Жалко за момичето. За майка й също. Вие по тази работа ли? Как се казваше, Светка май?

— Ще живее. Натоварен съм да разследвам случая.

— Ключът, за който питате, значи… също е участвувал? — деликатно полюбопитствува собственикът на колата.

— Вероятно. — Орлов забеляза, че при тези думи лицето на събеседника побледня.

Можеше да се очаква, че собственикът ще направи някакво умозаключение.

Орлов пресмяташе, съпоставяше.

— Не може да бъде — накрая произнесе собственикът.

— Извинете, как се казвате? — попита Орлов.

— Николай Петрович.

— Кое не може да бъде, Николай Петрович?

— Казвам, че не може Льоша да направи това. Някой друг го е направил, със сигурност е друг.

— Аз не съм казал, че е той.

— Вие питахте за ключа — с недоумение каза Николай Петрович.

— Ключът може да се окаже във всеки. А защо все пак вие сте толкова уверен в Льоша?