Завръщането на резидента - Востоков Владимир

— Моля ти се, Оля, недей така! — Николай Николаевич винаги се смущаваше, когато неговата съпруга при силно нервно разстройство изведнъж се забравяше и въпреки волята си употребяваше лексикона от младежките си години, когато не се беше омъжила за него, академик Нестеров.

— Ти само фъфлиш, на тебе трябваше да се стегнат юздите — щеше да има полза от това!

— Но в къщи нямаме юзди — стараейки се да я върне в реално състояние, меко каза Николай Николаевич. — Ти смяташ, че тук има някаква криминална история?

— Ще бъде добре, ако не е така. Галина изобщо не е способна за такова нещо, но откъде да знаем какви ги е забъркала тази Сухова Светлана? Но съм сигурна, че тези проклети парцали е изкомбинирала тя.

Олга Михайловна не беше съвсем справедлива по отношение на Светлана Сухова, но тя не подозираше колко близко беше до истината, като свързваше разпилените скъпи вещи на пода с нещастието на Светлана, нещастие, което поставяше семейство Нестерови в съвсем неловко положение — включително и това, че тяхната дъщеря е обект на внимание на криминалната милиция. А ако знаеше истинския произход на всички тези модни нещица, мигрената й така щеше да избухне, че земята ще се разцепи, да не говорим за нейната слаба, многострадална глава.

— Ти смяташ да ги изхвърлиш ли? — попита Николай Николаевич, кимайки към вещите.

— Искам да облекча работата на милицията.

— Нима работата е отишла толкова далеч?

— Във всеки случай, докато ние тук разсъждаваме, нашата мълчаливка дава показания в милицията. Могат и обиск да направят.

Като видя, че мъжът й се хвана за сърцето, Олга Михайловна изтича в спалнята и донесе от своята забележително богата аптечка валидол. Отваряйки капачката, тя мимоходом (мислено) се похвали, че благоразумно не съобщи на мъжа си за пръстена, който веднъж й донесе Галина и тя го купи за смешно ниска цена. Този пръстен днес беше хвърлила в краката на дъщеря си, като заповяда да го предаде на предишната му притежателна ей така, без да й върнат парите, не иска да го вижда повече в къщи.

Николай Николаевич се отказа от валидола. Като се оправи от минутката, слабост, той попита:

— В какво я обвиняват?

— В нищо, не се вълнувай — побърза да го успокои Олга Михайловна. — Трябвало да побеседват с Галина. Все пак е най-добрата й приятелка. Да ти направя ли кафе?

— Да, моля ти се. Но ти сигурна ли си?

— Скоро ще се върне. Следователят, който се обади, каза за един час, не повече. Да не се измъчваме напразно. Като дойде, ще разкаже. Не е тя ударила Светлана, я.

— А може би ние ще трябва да поговорим с милицията? Да им разкажем за морала на нашата дъщеря…

— Да видим какво ще искат. Ако започнат да се заяждат, ще се наложи да се намесиш. Изобщо веднага трябва да заминем.

Николай Николаевич виновно разпери ръце.

— Това никак не е удобно… Имам много започнати работи…

— Аз казвам за мен и Галина. Ти можеш да си останеш.

— Имаш пред вид Алуща?

— Разбира се.

Връщането на Галина от разговора с Орлов и Семьонов, разбира се, имаше успокояващо въздействие върху разтревожените до крайност родители.

А като каза, че в милицията изобщо нямат нищо против нейното заминаване за Крим, тяхното душевно равновесие бе възвърнато — ако не напълно, то отчасти.

Въпросът за заминаването беше решен веднага. Трябваше да направят това-онова, да купят някои неща, затова решиха да тръгнат в събота, на 3 юни. Николай Николаевич се обади на секретаря си и го помоли да купи два билета за самолет. Олга Михайловна заповяда на Галина да нареди разпилените на пода вещи в един стар куфар и да го остави в килера (тяхната окончателна съдба тя смяташе да определи и обяви след това), а тя отиде до Вася — така наричаха Василиса Петровна, старата гледачка на Галина и домашна прислужница, която беше в отпуск по случай идването на сина й със семейството си от Смоленск. Добрата Вася се съгласи да идва два пъти в седмицата, да чисти апартамента и готви на Николай Николаевич, който не трябваше да подивее самотен.

На 3 юни, в събота, Олга Михайловна и дъщеря й отлетяха за Крим със сутрешния симфернолски самолет. Николай Николаевич с едва скривано удоволствие ги изпрати, егоистично предчувствувайки колко добре ще използува своето благословено семейно единочество. Но всички изгледи за спокойствие изчезнаха в същия момент, когато, след като се върна от летището, пъхна в малкото огнеупорно чекмедже на бюрото си незабелязано предадения му от дъщерята пръстен. Галина нищо не можа да му обясни в присъствието на вечно бдителната си майка: само му прошепна: „Скрий го, моля ти се“. И той се смяташе задължен да изпълни молбата, без да вниква в причините, които са подбудили дъщеря му да предаде за запазване скъпоценната дреболийка. Доверена му беше тайна — въпрос на чест бе да я опази. Той би се презирал, ако разсъждаваше другояче.

Не беше успял още да затвори чекмеджето, когато телефонът иззвъня.

Много учтив глас каза:

— Николай Николаевич ли е?

— Да, слушам ви.

— Извинете за безпокойството. Казвам се Павел Синицин. Работя в Комитета за държавна сигурност.

Николай Николаевич искаше да каже „много ми е приятно“, но това му се стори предвзето, неподходящо за случая. Той каза:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Необходимо ми е да се срещна с вас. Свободен ли сте сега?

— В момента да.

— Ще ми разрешите ли да дойда?

— Разбира се, заповядайте.

— След петнадесет минути съм у вас.

След като положи слушалката, Николай Николаевич си помисли, че приятната вежливост на младежа, съдейки по гласа, не му пречи да бъде настоятелен. После съобрази, че това обаждане непременно има някакво отношение към печалната история със Светлана.

Когато Николай Николаевич отвори вратата и видя пред себе си наистина млад човек, който го гледаше с внимателните си сини очи и чакаше покана да влезе, предварително приготвеният официален тон изчезна от само себе си. Той каза свойски, по-просто:

— Вие сте Павел Синицин, нали? Заповядайте, заповядайте!

Павел се усмихна, влезе, затвори вратата след себе си и каза:

— А вие отваряте широко вратата и не питате даже кой звъни?

— Ами аз ви чаках — възрази Николай Николаевич. — Да минем оттук.

Павел влезе в хола след стопанина, като попита пътем:

— Вашият апартамент не е ли блокиран?

— Какво? — не разбра Николай Николаевич.

— Казвам, няма ли алармена сигнализация?

— А-а… представете си, няма. В къщи винаги има някой.

— Добре — отбеляза Павел.

Николай Николаевич му посочи фотьойла до малката масичка. Но преди да седне, Павел му показа служебната си карта.

— Въпреки че не питате, ето ми документите, но все пак е необходимо да се интересувате.

— Е, какво, само от чисто любопитство, така да се каже… — Николай Николаевич подържа картата за малко и я върна на Павел. — Никога не съм виждал ваши документи.

Следвайки примера на стопанина, Павел седна и весело каза:

— Знаете ли, Николай Николаевич, може смело да се каже, че ако съществуваше всесъюзно дружество на равнодушните, вие можехте да заемете поста президент. Е, като шега, разбира се.

Оценявайки шегата, Николай Николаевич се засмя, но разбра, че казаното от Павел е не от единственото желание да се пошегува. Той винаги се отнасяше с дълбоко уважение към всички без изключение, които изпълняваха своя професионален дълг, за каквато и професия да става дума, и никога не си позволяваше ни най-малко пренебрежение към неща, в които беше дилетант. Той изобщо не разделяше хората по признака на образованието или професията, не виждаше никаква принципна разлика, да кажем, между физика-теоретик и работника, който прави табуретки. И единият, и другият могат да бъдат истински работници и шарлатани. Николай Николаевич не считаше за нужно даже да се презират шарлатаните, за него те бяха празно място, дупка на геврек, той ги наричаше съкратено РВД, което значи „рицари на вечния двигател“.