Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Сега Николай Николаевич чувствуваше, че разговаря с човек, който се отнася към своята работа сериозно. Затова сметна за неуместни всякакви заобикалки:

— И така, с какво мога да ви бъда полезен?

— С вас трябва да обсъдим много неща. Разрешете по-накратко!

— Колкото по-кратко, толкова по-добре.

— Все пак в началото ще направя обща декларация — отново усмихвайки се, каза Павел. — Необходимо е да се убедите, че ние действуваме в името на нашите общи интереси.

— Не се съмнявам.

— В такъв случай ще бъда пределно откровен, но ако ви се стори, че нещо премълчавам, моля, не ме съдете.

— Всичко ще разбера, не се безпокойте.

— Зная, че вашата жена и дъщеря заминаха със самолет днес за Крим. Но вие имате и домашна прислужница.

— Вася? Тя е в отпуск. Оля се договори с Вася да идва два пъти в седмицата.

— Желателно е да отмените това. Вие можете ли да й кажете да не идва?

— Мога, разбира се, но тя няма да ме послуша — убедено заяви Николай Николаевич.

— Добре, може би аз ще поговоря с нея. Къде живее?

Николай Николаевич отиде в спалнята, взе тефтерчето на жена си и намери адреса на Василиса Петровна. Павел го преписа и продължи:

— Сега два важни въпроса. Можете ли да заминете от града, Николай Николаевич? Как мислите по този въпрос?

— Не бих искал — призна си Николай Николаевич.

— Мисля, че няма да бъде задълго. Нали не се нуждаете от разни пособия за работата си?

— Освен главата — промърмори Николай Николаевич. — Далече ли трябва да отида?

Като разбра, че с този деликатен въпрос всичко беше наред, Павел се зарадва.

— Тук наблизо, на около петдесет километра. Там има прекрасни условия. Никой няма да ви пречи.

— И кога?

— Още днес. В краен случай — утре. Но по-добре днес.

Николай Николаевич поклати глава.

— Обаче!

— Добре, може и утре. Вие извинете, но това е извънредно необходимо, уверявам ви — разпали се Павел. — Не бихме ви безпокоили толкова настоятелно, ако имахме друга възможност.

— Разбирам. Но аз трябва да се приготвя…

— Не вземайте нищо излишно. Както за кратка командировка.

— Когато прекрачите шестдесетте, нито една командировка няма да ви се види кратка — меланхолично забеляза Николай Николаевич. — Но как да организирам всичко? Какво ще стане с апартамента? Съпругата ми ще ме подложи на най-жестоко заточение. Тук всичко ще потъне в прах…

— Не се безпокойте. Вася след това ще се постарае. Съпругата ви навярно няма скоро да се върне. А апартаментът ще бъде под строг надзор, никой няма да разбие вратата.

— Надявам се. А с какво ще пътувам?

— Ще ви закарат и докарат. И съм сигурен, че няма да бъде задълго. Може би за няколко дни.

— Склонихте ме. И още какво?

Павел въздъхна. Имаше си той такъв безконтролен навик, или по-точно, условен рефлекс, когато пристъпваше към труден въпрос, той напълваше гърдите си с въздух, като че ли ще се гмурне надълбоко. Сега беше именно такъв отговорен момент.

— Кажете, Николай Николаевич, работата, с която сега се занимавате, далече ли е още от завършване, или може да се смята в основата си готова?

— Вие запознат ли сте с физиката, математиката?

— Само в пределите на средното училище.

— Тогава нищо няма да разберете.

— В общи черти — на какъв етап сте?

— На всички изведнъж — Николай Николаевич не обичаше да разсъждава „в общи черти“ даже с колегите, когато ставаше въпрос за неговата работа. Той не смяташе за нужно да смекчава тона, след като съзнаваше безполезността на разговора.

Но Павел беше готов за това. Той обясни:

— На нас е известно, че сте намерили важни решения. Но те са недостатъчни, за да се реши проблемът като цяло. Още много ли ви остава?

— Въпросът е наивен. Даже не е и дилетантски. Не се задълбочавайте в същността на моите анализи. По-добре кажете какво се иска от мен. Започнете от другия край.

На Павел не оставаше нищо друго, освен да признае своята непредпазливост. Нали искаше по-кратко…

— Вие сте прав. Извинете, ще се постарая по-нататък без предисловия, но едно съм длъжен да ви кажа: от вашата работа се интересува едно от чуждите разузнавания. Дотолкова се интересува, че са направили ключ за вашия апартамент.

— И затова ще бъда толкова спокоен за апартамента? — на свой ред се пошегува Николай Николаевич.

— Във всеки случай бравата няма да бъде разбита…

— И какво по-нататък?

— Ние трябва да ги снабдим с материалите, които те искат да получат.

— Тоест?

— Няколко формули, написани с вашата ръка. Нали работите и в къщи?

— И в къщи, и на улицата. Навсякъде. Но аз не оставям записки извън института. — Относно записките той не беше съвсем точен, но не придаваше особено значение на това.

— Може и да оставите — каза Павел.

Николай Николаевич се начумери и след като помисли малко, попита:

— Лъжливи?

— Да. Но не бива това да изглежда грубо. Трябва да направите някоя грешка във формулите, която трудно може да се открие. Тя трябва да изглежда естествено. Във всеки случай допустима. Знаете какви грешки понякога има по вестниците, например в нотациите за шах. Гледаш партията — на трийсет и осмия ход завършва, черните се предават пред неизбежен мат. Започваш да я разиграваш на дъската, правиш ходовете внимателно, както е написано в нотацията, а няма никакво матово положение. Оказва се, че на трийсет и петия ход белият кон от еф четири трябва да направи ход на же шест, а не на е шест, както е посочено във вестника. Грешка. Но по принцип конят може да се движи и така, и така. Разбирате ли?

— Майсторът бързо ще намери грешката — скептично забеляза Николай Николаевич.

— Вероятно взех неподходящ пример. Във вашите разработки може да се сгреши по-тънко.

— Това не е толкова лесно, ако е зададено правилно условие.

— Но все пак е възможно?

Николай Николаевич може би вече пресмяташе как може да се направи това. Той гледаше през Павел и като че ли не чу последните му думи.

Като почака малко, Павел повтори:

— Считате ли, че това е възможно?

Николай Николаевич сърдито го погледна.

— Вие можете ли да карате велосипед?

— Въобще да.

— А ако ви предложат да карате като човек, който не може, какво ще направите?

— Не зная. Най-много да падна.

— Ха така. И това ще бъде естествено. Само клоуните падат естествено. Това също е изкуство, както да танцуваш по въже.

— Искате да кажете…

— Аз казвам да се престориш на заблуден, когато знаеш истината, никак не е просто. Да се направи това, което предлагате, може. Но ще трябва време.

— Достатъчно ли е едно денонощие?

— Не зная. Трябва да се постарая.

— Трябва, Николай Николаевич.

— Ако това е всичко, хайде да се договорим как ще ме вземете утре и аз да се заема с работата.

— Това не е всичко, Николай Николаевич. Имате ли в апартамента някакво скрито местенце, тайниче? Ваше лично?

— В бюрото си имам огнеупорно чекмедже. Но това не е никакво тайниче.

— Ще разрешите ли да погледна?

Отидоха в кабинета. Николай Николаевич отвори чекмеджето. Там имаше две ученически тетрадки. Той се закашля в ръката си, като си спомни думите за работните записки. Но Павел се престори, че не се сеща от какво е предизвикано това срамежливо закашляне. На пръстена като че ли не обърна внимание.

— Такива ли тетрадки ползувате винаги? — попита Павел.

— Стар навик.

— Ще бъде по-добре да махнете тези тетрадки оттук.

— Да, разбира се.

— Но това, което ще сложите утре тук, трябва да има гарнитура. Иначе ще бъде неестествено. — Павел се наведе към Николай Николаевич: — Извинете, използувах вашата терминология.

— Ще се намерят в института безобидни чернови.

— Би било добре да ги вземете.

— Ето, виждате ли, отново времето…

— Отивам си, Николай Николаевич, тръгвам — сепна се Павел. — Ще бъда тук утре в три, тоест в петнайсет нула нула.