Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Преценявайки, че сивооката блондинка се е приближила към него не току-така, той реши да се проверява много внимателно, все едно, че от това зависи животът му.

В Москва влакът пристигна, както в град К., в девет без четвърт. Брокман обикаля града до тъмно, а след това седна в електричката. По пътя два пъти слиза на малки спирки и се качва на следващия влак. „Опашка“ нямаше. Линда Николаевна му отвори вратата в къщи в дванадесет и половина през нощта.

Глава 21

Кутепов дава показания

Известно е, че когато човек се намира в затвора под следствие, най-страшна за него е неизвестността. Очакването на процеса е по-мъчително от самия процес, а присъдата, дори и най-строгата, смъква от душата непоносимата тежест на неопределеността.

Не беше трудно да се отгатне състоянието на Кутепов след първите кратки разпити. Той трескаво се стараеше да предугади какво точно е известно на следствието и до каква степен, в какво могат неопровержимо да го уличат и какво засега е в областта на предположението.

Като адвокат разбра, че добре подготвеното алиби относно Светлана Сухова не струва нищо, и както се опасяваше, беше лесно опровергано. Сега основният въпрос бе дали Светлана е жива. Ако тя даде показания, всички по-нататъшни доказателства за неговата вина ще бъдат безспорни.

Но въпреки всичко той страстно желаеше тя да бъде жива. Наизуст помнеше статиите от Углавния кодекс и знаеше, че опит за убийство с цел заличаване на друго престъпление не се осъжда по-меко, отколкото самото убийство. Но тук влизаше в сила и едно друго страшно обстоятелство.

Марков беше споменал за Карл Шлегел, оберщурмфюрера от СС. Значи на контраразузнавачите е известно военното минало на Кутепов, за чието укриване той беше готов на всичко и както сега става ясно, съвсем напразно. Историята с този проклет негатив, заради който проникна в апартамента на Дмитриеви, само му навреди. На всичко отгоре и убийство! Светлана трябва да живее, нека живее!

Думите на Марков, че Кутепов утежнява вината си, като не казва цялата истина, опитвайки се да заблуди следствието, постепенно ставаха истина за него и само един безумец или тъп олигофрен не можеше да признае това. Две денонощия не спа и нищо не яде, само пи вода. На третия ден помоли ръководството на затвора да съобщи на Марков, че Кутепов иска да даде показания…

В кабинета на Марков бяха Павел и Семьонов.

Влизайки, Кутепов видя върху двете кръгли масички до стената ключовете и бравите, които са веществени доказателства по делото, и иззетите му вещи при арестуването.

Като видя Павел, Кутепов се поспря и няколко секунди го гледа, дълбоко замислен.

— Вие сте решили да говорите? — попита Марков, когато Кутепов при повторната покана седна на посоченото му място.

— Да. Ще разкажа всичко напълно откровено. Готов съм според силите си да помогна на следствието.

— От вас се иска само истината.

— Ще разрешите ли да задам един въпрос? — с несвойствен тон умоляващо каза Кутепов.

— Моля.

— Жива ли е Сухова?

— Да.

Кутепов сякаш целият се размекна.

— Откъде ще започнем? — каза Марков. — Хайде от самото начало. За кого сте работили и как е станало това?

— През есента на петдесет и трета година имах нещастието да се съглася да сътруднича на един човек, обещах да му правя някои услуги. Тогава той работеше в някакво посолство в Москва. До миналата година не ме бяха тревожили, но през януари получих поздрави от него и ми възложиха тази задача, която завърши толкова печално. — Като се оправи от първото вълнение, Кутепов придоби дар слово.

Марков прецени това като лош симптом и прекъсна потока от думи:

— Моля да бъдете конкретен. Кой е този човек? Как се казва?

— Той се представи като Арнолд.

— По какъв начин се запознахте? Защо на вас се представи?

— Той ме знаел.

— Откъде?

— Имахме общи познати.

— От войната?

— Вижте какво…

— Ще улесним задачата ви. — Марков извади от папката служебния формуляр на бившия хауптман.

Кутепов леко хвърли поглед към жълтия лист и заговори бързо, като че ли беше чакал да му напомнят.

— Да-да, оттам. За съжаление обстоятелствата бяха много неблагоприятни…

— За това ще разкажете друг път — отново го прекъсна Марков. — Чий приемник беше Арнолд?

— Аз съм служил под командуването на оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел, вие споменахте за него миналия път. А той имаше един приятел Хайнц Весел от разузнаването. Той идваше от Берлин.

— Весел ли ви завербува?

— Щом така се нарича…

— Добре. Кой ви предаде поздрави от Арнолд? И как?

— Не си каза името. Само паролата. Разговаряхме около един час. Говореше прекрасно руски.

— За какво говорихте?

— Той ми каза, че трябва да завържа приятелски отношения с две момичета — Светлана Сухова и Галина Нестерова.

— За какво?

— Той не спомена за крайната цел. Каза, че от време на време ще получавам инструкции. Така и стана.

— Как смятахте да се запознаете?

— Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.

— В името на безкористната дружба?

— Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.

— В какво отношение трябваше да ги наставлявате?

— Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.

— Как пристъпихте към изпълнение на задачата?

— Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.

— Какво значи наблюдавахте?

— Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.

— Те можеха да се усъмнят?

— Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.

— В какво се състоеше планът ви?

— Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.

— Правехте им подаръци?

— Да.

— От името на италианския инженер?

Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:

— Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.

— Защо?

— Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.

— Приятелките видяха ли ви на снимката?

— Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.

— Откраднахте ли ги?

— Щом може така да се квалифицира.

— Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?

— Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.

— Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?

— Не, не, пази боже! — възкликна Кутепов. — Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно — за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него — дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.