Завръщането на резидента - Востоков Владимир

Най-напред Брокман влезе през вратата, от двете страни на която имаше масивни черни табели със златни букви „Оргтехстрой“. В хола имаше няколко души, които пушеха до отворения прозорец и разговаряха тихичко. Те не му обърнаха внимание. Като вдъхна от възкиселия въздух на почтеното учреждение, Брокман веднага се върна, приближи се до колата с приготвения ключ в ръка, отвори вратата, сложи чантата си на задната седалка и седна зад кормилото.

Зашари с пръсти под гърба на седалката, намери ключа за мотора и запали колата. Погледна бензина пълен резервоар.

Предното стъкло беше много замърсено. Брокман извади от жабката (тази дума той научи от Михаил Тулев) пълномощно за каране на колата, а след това взе една стара гюдерия и излезе да изтрие стъклото. После намери в колата чистачките и ги сложи. След всичко това изкара колата от площадката на уличката. Той се смяташе за първокласен шофьор. Налагало му се беше да кара най-различни коли (преди тръгването си за тук три дни се учи да кара жигули в Разузнавателния център). Но се придържаше към правилото, че в непознат град всеки зад волана трябва да се чувствува като нов шофьор, строго да спазва правилника за движение по пътищата и главното — да не превишава скоростта.

Брокман тръгна първо към реката, после зави към центъра, слезе до гарата, след това тръгна към пазара, отново в центъра и най-после към дома на академик Нестеров. Без да излиза от колата, той огледа всички входове на къщата и пътищата към нея, след което тръгна за другия край на града.

Като спря до един телефонен автомат, позвъни в, дома на Нестеров. Никой не вдигна слушалката.

Брокман седна зад кормилото, запали цигара и бавно потегли по дългата улица, водеща извън града.

Беше един и половина, слънцето току-що започна да клони на запад и печеше много силно. Брокман реши да потърси сянка и тръгна към края на града.

Улицата го изведе към реката и той видя в далечината висящ мост, по който се движеха хора и коли. Отсрещният бряг бе обрасъл и зад редицата заоблени върхове на дърветата блестяха на слънцето разпръснатите из широкото поле малки езерца.

Брокман се насочи към моста, премина по него и като зави при тясното асфалтирано разклонение, след около пет минути се оказа в една прекрасна гора. Вековните дървета бяха нарядко едно от друго и под тях, върху свежата изумрудена трева, си почиваха хора. Имаше и много деца.

Като мина още по-нататък, Брокман забеляза на полегатия бряг към реката гъст лещак и тук-таме разпънати палатки, а около тях — коли с разтворени врати. На едно място гореше огън и около него, бранейки се от пушека, бяха наклякали жени с бански костюми и бъркаха тенджерата над огъня. Зад храстите играеха волейбол.

Брокман слезе от пътечката и изключи двигателя.

От плажа се чуваха весели викове и плясък от водата. Някой беше пуснал тихичко радиото в колата.

Видът на палатката навяваше щастливи мисли у Брокман. Ще се наложи да нощува в този град, а да се възползува от съвета на Линда Николаевна и да обикаля около някой хотел, за да намери стая под наем от местните жители, смяташе за неразумно, по-добре да мине без това. А виж, ако имаше палатка, би могъл да се устрои в това туристическо градче, без да прибягва до ничие посредничество. Е, би могъл да пренощува и в колата, като се пъхне някъде навътре. Но палатката беше за предпочитане.

Не му дойде на ум, че прекалено любознателният наблюдател, като види в този извънградски стан кола с номер на град К., може да се учуди: защо местният жител е решил да нощува по цигански? Впрочем тази непредпазливост не криеше особена опасност, защото лагерът на автотуристите се беше разтеглил на километър и половина и кой ще тръгне да гледа номерата на колите, които бяха не по-малко от петстотин?

Одобрил собствената си идея, Брокман тръгна за града с цел да купи в спортния магазин малка туристическа палатка.

В магазина нямаше палатки — нито големи, нито малки. Продавачът, един флегматичен младеж, лениво увери Брокман, че няма да намеря никакви палатки и в другите магазини. Вместо това продавачът го посъветва да си купи брезентово покривало за лодка — останали са последните две. От тях при известно старание може да се ушие едноместна палатка, само че без под.

Брокман не смяташе да си шие палатка, но си купи едно покривало, като си помисли, че при случай може да му послужи за дюшек, а ако завали — за покрив.

В три часа обядва в един тих безлюден ресторант. След това позвъни в дома на Нестеров. Никой не отговори, както преди, и Брокман си помисли, че ще се отърве от много допълнителни грижи, ако осъществи набелязания още днес план, без да отлага за по-нататък. Благоразумието обаче изискваше да бъде внимателен. Бяха изминали пет или шест часа, откакто позвъни за първи път в апартамента, където трябваше да проникне. Може стопаните да са заминали само за един ден и вечерта да се върнат. Трябва да изчака поне едно денонощие — така ще бъде по-сигурно.

Като започна да разсъждава за предстоящата работа, Брокман изпита нетърпение, а това никак не подхождаше за неговото положение. Нетърпелив — значи прибързан, а когато човек бърза, той непременно прави грешки. Брокман трябваше да се настрои така, че може да се наложи да прекара в този град не един ден и даже не една седмица. Всичко зависи от това, какво ще намери в квартирата на Нестеров.

Бавно обиколи околностите на града. Времето течеше бавно. За да не минава напразно, той се стараеше да наблюдава живота на гражданите, но това можеше да му послужи, както се казва, само за общо развитие, практическа цена нямаше, а, второ, той не се намираше в такова състояние, че някакви подробности от чуждия бит да го отвлекат от мисълта за предстоящата сериозна работа. Единственото, което малко го развлече, беше странният порядък на автотранспорта в чертите на града. Колите бяха паркирани на половината от улиците. Никаква такса за престой. Никакъв контрол. А когато се опита да разбере по какъв начин колата, която караше сега, е могла безнаказано, без да привлече нечие внимание, седмици да стои на площадката пред държавно учреждение (а тя е стояла навярно не по-малко от две седмици) — това се оказа свръх неговите сили. Даже ако му бяха казали, че доскоро в тръста „Оргтехстрой“ собственикът на колата е работел като извънщатен юрисконсулт, това нищо нямаше да му говори.

В осем часа вечерта той позвъни на Нестеров — телефонът мълчеше.

Брокман тръгна през моста за туристическия лагер, който не беше още затихнал.

Като остави колата на избраното отпреди място — там, където видя летящата над храстите волейболна топка, — той излезе и се протегна така, че нещо изпука в схванатите му рамене и с удоволствие вдъхна свежия речен въздух. Отново чу удара по топката и самата топка. Имаше чувството, че тези отчаяни хора цял ден с това се занимават, подхвърляйки си без мрежа.

Като извади от чантата припасите от Линда Николаевна и ги разположи на тревата, той видя, че силно ударената топка лети по ко̀са траектория към него. Топката падна на тревата до краката му и като отскочи, се удари в задната врата на колата. Тутакси от храстите изскочи слабичка блондинка в светлочервен бански. Когато тя се приближи, Брокман я разгледа. На около двадесет и пет, хубавичка, очи сиви със синкав оттенък.

— Здравейте — каза блондинката.

— Добър вечер — отговори Брокман.

Тя погледна разстланите продукти и попита, като вдигна топката от земята:

— Новичък ли сте тук?

— Да, току-що пристигнах.

— Сухоежбина значи?

— Ами, реката е пълна с вода.

— Това е опасно в днешно време. Ние сега ще запалим самовара, цяла компания сме. Ако искате, присъединявайте се.

И подскачайки, тя отиде натам, откъдето се появи.

Чаят беше тъкмо навреме — Брокман много искаше да пийне. А и момичето беше много симпатично и естествено. Не, никакви такива мисли не възникваха у него, въпреки че отдавна тъгуваше за женска ласка, за женско тяло. Но това после, после, после… Той ме виждаше причина да откаже предложението, направено толкова непринудено.