Завръщането на резидента - Востоков Владимир

— Така ли ви казаха, че предметът трябва да бъде за извършване на убийство?

Кутепов замаха с ръце.

— Не, не! Просто с появяването на италианеца възникнаха определени колизии. Нали разбирате, триъгълника… Дмитриев е буен младеж… Ако нещо стане, могат да заподозрат и него…

— Това ваши съображения ли са?

— Аз само описвам ситуацията. Решенията вземаше онзи човек.

— Той така и не си каза името?

— Не. Повече не се видяхме.

— По-нататък самостоятелно ли действувахте?

— Получавах редовно инструкции.

— Кой ви ги изпращаше?

— Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.

— Шифровано?

— Употребяваше се тайнопис.

— Това ли бяха така наречените колети от Италия?

— Да.

— Колко на брой?

— Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.

— За кого?

— Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.

— Подарихте ли го?

— Не. Но тя плати за него смешно малко.

— А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?

— Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.

— Кажете, кой беше главният обект — Сухова или Нестерова?

— Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.

— Защо сте толкова уверен?

— Всичко вървеше натам. Разбрах каква е работата, когато получих задача да направя отпечатък на ключовете от апартамента на Нестерови и да разбера дали у тях има сейф. Всеки познава академика в града, но аз се постарах да вникна по-дълбоко и да изясня, че главната му работа не подлежи на разгласяване, това би било в ущърб на държавата.

— Какво имате пред вид?

— Изобщо. Неговите научни работи. Повярвайте ми, не научих нищо конкретно. Това е невъзможно.

— Направихте ли отпечатъци?

— Да. Беше ми заповядано да направя по тях ключове.

— А от огнеупорното чекмедже?

— Това не успях.

— И какво стана с ключовете?

— Настаних се в хотел „Минск“. На двадесет и седми май „оттам“ пристигна човек, представете си, назова се Ваня. Каза и паролата. Поиска ключовете и аз му ги дадох.

— И от вашата кола?

— Правех всичко, което ми заповядваха.

— И писмото на Светлана до Матинели?

— Да. Такава беше заповедта.

— Добре. Сега кажете ето какво. Доколкото разбрахме, вие сте въздействували повече на Сухова. Защо?

— Колетите можеше да се изпращат само до нея, нали италианецът я ухажваше. При това много скоро забелязах, че в тази двойка водещата личност е Светлана.

— Как се решихте на убийство?

— Опитах се да я привлека в работата от името на Матинели. Всичко се правеше от името на Матинели.

— И после?

— Излъгах се в нея. Тя отказа. Но главното беше, че италианецът изпорти всичко. Дойде неочаквано. Наложи ми се да бързам, а когато бързаш, знаете, че… Тя щеше да се види с италианеца, и край на всичко.

— Писмото на Матинели ви е било нужно, за да видите неговия почерк… За какво ви беше писмото на Светлана?

— Вероятно за шантаж.

— Съветвали са ви да държите Светлана в ръцете си и чрез нея да се въздействува на Галина Нестерова. Според вас това достатъчно силен лост ли е?

— Наистина Светлана имаше доста голямо влияние върху приятелката си. Но не беше само това. Вероятно се кроеше още нещо. Помолиха ме да кажа на приятелките, че имам племенник, който скоро ще дойде. Предвиждаше се да го запозная с Галина.

— Той не дойде ли?

— Както виждате, не успя.

— И кой е той?

— Не съм го виждал.

Марков стана и се приближи до масичката, където бяха вещите на Кутепов, взети при задържането му. В паузата Семьонов зададе въпрос:

— Не ви ли казаха на кого ще потрябва вашата кола?

— За племенника.

— Сам ли избрахте паркинга?

— Дълго време съм работел в тръста „Оргтехстрой“ а там всички ме познават. Освен това често съм ползувал техния паркинг, така че не се наложи да търся друг.

— Сменили сте номера на колата. Ясно е за какво. За да не я намери милицията. Но откъде намерихте нови номера?

— Взех от един познат.

— Как така?

— Той е в болница, ще лежи дълго, а не е известно дали изобщо ще се дигне, има подозрения за рак. Помоли ме да наглеждам колата му. Той има хубав гараж.

— С негово съгласие ли ги взехте?

— Не, той не знае.

— Какво излиза, всичко е ставало импровизирано?

— Казах вече, вършех всичко, както ми заповядваха.

— Все пак вие сте доста непоследователен, Виктор Андреевич — твърдо отбеляза Павел. — Започнахте с това, че ще бъдете откровен, готов да помогнете на следствието и така нататък. А се налага да изстискваме капка по капка.

Кутепов изплашено погледна към него.

— Извинете, аз не умишлено. Изплъзват ми се някои подробности.

— Може би ще си спомните нещо от тези подробности?

Виктор Андреевич наистина си спомни.

— Да, помолиха ме например да направя пълномощно за моята кола.

— На чие име?

— Ако не греша — на Никитин.

— Вече с новия номер?

— Да.

— Всичко сте пресметнали.

— Това не беше трудно. Ръководеха ме.

— Къде скрихте гаечния ключ?

— Хвърлих го в реката.

— Значи все пак разчитахте, че ще заподозрат Дмитриев?

— Изпълнявах само инструкциите.

Марков се върна на мястото си. В ръцете си държеше половинка от рубла.

— Откъде я имате и за какво?

— Това е паролата. Даде ми я така нареченият Ваня. Там, в хотела.

— Парола за кого?

— На двадесет и седми юни трябва да отида в Тбилиси и в хотел „Руставели“ да се срещна с един човек. В него е другата половинка.

— Какъв е този човек? Как ще се намерите?

— Ваня ми показа снимка. Даже две. В анфас и профил.

— Добър физиономист ли сте?

— Благодарение на професията. — Кутепов се обърна към Павел. — Мисля, че ми показаха вашата снимка.

Казаното от Кутепов съвпадаше с това, което така нареченият Ваня беше казал на Павел за двете половинки на рублата.

— Прилича ли? — попита Марков.

— Веднага може да се разбере — потвърди Кутепов.

Марков се обърна към Павел:

— Обясни на гражданина Кутепов за какво искаха да ви запознаят.

— Извинете за безцеремонността, струва ми се, че имате златни зъби? — попита Павел, навеждайки се към Кутепов. — Ваня искаше от мен да ви взема златните коронки.

— Доста мрачна шега — печално каза Кутепов.

Марков не хареса формата, в която Павел облече своето обяснение.

— Шегата наистина е опасна, но Ваня е предложил да ви ликвидират — каза Марков. — Да завършим разговора за днес. Ще ви дадат хартия. Напишете всичко подробно, целия си живот.

Глава 22

Живот без радиостанция

Линда Николаевна не съжали за изчезването на старата кожена чанта — загубата не беше голяма. Но тя забеляза, че нейният наемател съвсем другояче преживя изчезването на „Спидолата“. Беше доста проницателна, за да различи истинските чувства и причини на чуждото недоволство от мнимите, затова не повярва на Брокман, че „Спидолата“ му била много скъпа просто като отличен радиоприемник. Изводът се налагаше сам: „Спидолата“ му е служела като връзка, неслучайно той не се разделяше с нея нито за миг.

Разбира се, Линда Николаевна не му каза нищо за своите наблюдения. Тя търпеливо чакаше да види какво ще стане по-нататък, надявайки се, че липсата на радиоприемник ще накара нейния наемател по-често да прибягва до помощта и. Както е известно, Линда Николаевна жадуваше за по-активна дейност.